Журналистът Мартин Карбовски пред “Янтра ДНЕС”: “Трябва да караме политиците да работят, защото те са наши слуги”

Турнето “Ребългаризация” на журналиста Мартин Карбовски мина и през Велико Търново. Миналата седмица той гостува в Регионална библиотека “П. Р. Славейков”. Целта на обиколката на Карбовски из България е да се срещне с младите хора, да говори с тях за важните теми, за проблемите, които ги вълнуват. Заедно с него пътува и историкът Костадин Костадинов. Двамата планират да обиколят повече от 15 града в страната.
Досега в различните градове неизбежно се повдигаха темите за бежанците, националната сигурност, политиките на ЕС и българският интерес, референдумът, гласуването и политическата активност, националното самочувствие, обобщи гостът.
– Мартине, какво те накара да тръгнеш на турне?
– Ние сме малка страна, но в различните населени места хората явно имат различни проблеми в живеенето си. Едни са уплашени от едно, други – друго. Искам да видя дали това, което ни притеснява нас – в София, а ние се имаме за осведомени хора, е познато като проблем и в страната. Според мен се случват процеси, които още може би са в зародиш, но ще дадат отражение върху онова, което се нарича държава, националност, свобода на словото, политически живот и общото ни бъдеще. Искам да си сверя часовника като журналист и да видя дали това, което притеснява мен, за другите също е важно.
– Какво споделят хората с теб?
– Виждам, че на повечето места, където бяхме досега, има съвпадение, макар че сме изплашени от различни неща. Например хората в по-малките селища ги е страх най-вече от циганите и битовата престъпност. Но всъщност всичко това, което ни вълнува в момента, се дължи на тихата завеса, зад която живеем и се случват нещата. Не ми се иска още да го наричам задкулисие, макар че то, постепенно и бавно, може да се превърне в сериозен проблем. Зад завесите се случват неща, които ние не разбираме и за които нас не ни питат. Такива са проблемите с бежанците, референдумът на Слави Трифонов, поредицата “отстреляни” журналисти, които не казвам, че са прави на 100 %, а и съм пристрастен, предполага се, защото съм един от тях, но всичко това минава без никакъв дебат. Силно съм притеснен, наистина. Макар че нямам мнение за мажоритарния вот, не искам да ми се забранява да обсъдя това с теб и твоите читатели. Младите имат все още великия шанс да избягат, то и ние с теб можем, но не искам. Не искам и те да бягат.
Но има един особен скепсис, че нищо няма да се промени, че всичко вече е свършило, а не е така. Може много неща да се променят благодарение на този съюз, в който сме, ако не го обругаваме непрекъснато, а се опитваме да работим с него. Съюзите никога не са ни виновни. Виновни сме ние, че много бързо се навеждаме и решаваме, че те са ни началници. Евросъюзът е клуб на богатите хора, където ние непременно трябва да бъдем. Въпросът е, че нашите интереси и дозата прагматизъм, която ни трябва в отношенията с него, ги няма. Никога не съм си мислил, че ще се говори за началници, когато стане дума за Брюксел, защото пък това съм го преживявал през социализма. И ако там поне беше твърдо ясно, че има цензура и началници, сега те се прокрадват из зад завесите, и зад медиите. Създават се регулации, които мен сериозно ме притесняват.
– Защо точно “Ребългаризация”?
– Ребългаризация се налага, защото вече е започнал процес на дебългаризация, като се започне от учебниците, в които вече не се казва родинознание, защото било остаряло, през пренебрегването на руския фактор в историята ни и чак до това, че чужди фондации с чужди пари могат да съдят български журналисти, които защитават със собствени средства свободата да пишат каквото си искат. Няма цензура във варианта “Това не може да се пише”. Всички могат да пишат за всичко, има интернет, не е като едно време, но пък започват да те съдят. Те спират с идеята, че създават автоцензура и това не са медийни началници, а непознати за мен хора, които, заемайки някакъв пост, започват да определят дневния ред. Те определят експертизата на цели министерства – на вътрешните работи, на образованието дори.
– Всичко това означава ли, че българската журналистика сега не ти харесва?
– Българската журналистика май никога не ми е харесвала. По времето на в. “Работническо дело” тя беше една задължителна униформа. Сега може да се каже, че е готварска престилка. Да, трябва да има забавление, защото това е бизнесът на телевизиите, но от друга страна, смятам, че всички медии натикаха в ъгъла публицистиката. Тук, ако приемем, че това е пазарен процес, би трябвало БНТ да го компенсира, а тя не го прави. Трябва да се започне разговор за това как ще живеем, защото се оказа, че за 10 г. в ЕС ние приехме този съюз малко като Варшавски договор. Затова трябва да започнем да си отстояваме интересите. Пак ще кажа, че думата е прагматизъм. Прави впечатление, че има теми, които не минават, а други пък са постоянни. Журналистика се превръща в отстрел на хора, които са неудобни. Не дебатираме кой с какво не е прав, дори да чакаме присъдата му. Просто се получава едно обругаване и в това аз виждам интересите на други хора. В този смисъл аз, като журналист, не искам да вземам страна въобще, но смятам, че всяка медия започва да се увърта около един свой олигарх, поне така беше преди 2-3 г. Сега олигарсите станаха не повече от трима и с оглед на задаващата се централизация скоро ще остане само един. Много скоро ще заприличаме на държава с една партия, с едни символи и с определени разрешени и забранени неща.
– Как да се справим с автоцензурата в медиите?
– Автоцензурата идва от регулациите и шефовете, които все искат да правим позитивни работи. И ти правиш материали за спасени животни, вместо за проблемите на християнската църква например. Не че има забрани, но преобладават едните материали за сметка на другите. За съжаление това се прокрадва и в академичната общност. Обикновеният национализъм, който трябваше да бъде просто етическо течение, в един момент се оказа уплах за много хора. Като чуят ребългаризация, се притесняват. Ето на мен не ми разрешиха да направя тази среща във Великотърновския университет. Студентските съвети дотук много ми помагаха, но в старата столица нещо не се получи. Аз мога да бъда и друг – скандалджия, но виждам, че те ни разделят и по друг параграф. Правят ни русофили и русофоби, едните работят за американците, другите пък са шпиони на турците. Искам да ги няма времената, в които едни българи убиваха други българи, защото едните бяха партизани, а другите фашисти. В един момент хем има централизация на едно мнение или идея, но в същото време отлюспват някой, той започва да се бори с центъра и пак стигаме до нещо, което не харесвам. Не си падам по революциите. Стига ми една революция в моя живот, ако приемем за такава бедняшкият бунт от 1989 и 1996 г. Искам да имаме държава, да имаме институции и да можем да седнем и да говорим с тях, което става все по-невъзможно. Преди време политиците си позволяваха да не идват в предаванията, а сега е по-лесно, просто да няма предавания. Публицистиката е сведена до минимум. Това не е от полза дори на телевизиите, то не е от пазарна полза. Започвам да се чудя дали няма да живея в свят, когато ще си имам етническа телевизия, мои готварски предавания и всичко ми е наред. Такъв свят няма да има, защото хората винаги ще се борят за националната си държава.
– Много наши колеги все пак вече избраха пътя на политиката…
– Това е голяма беда и не бива да се случва по начина, по който го направи Бареков. От това ме е страх, защото в политиката винаги трябва да играеш опозиция. Започнеш ли да обслужваш интересите на някой, да помагаш, да станеш патерица, ти се пречупваш. Ако промяна ще става с политика, нека да е с някакъв вид нежна революция.
– А ти нямаш ли политически амбиции?
– Аз се плаша от това, не искам. Искам да работя в медия, в която не налага мнението си, а разказва историите на хората. Мен ме вълнуват хората, а политиката е пълна с безчестие и с твърде лицемерни игри, които аз едва ли ще мога да играя. Но ако се наложи, и това ще трябва да направя, защото нашето поколение е видяло и 2, и 200. Ние видяхме такива чудеса и точно когато трябва да си седнем на двете срички и да се радваме на някакви плодове, се проваляме централно с това, че почваме пак да се цепим, да говорим, че има забранени теми, че това не е удобно да се каже. Мен това не ми е познато дори от социализма, защото ние, още като деца, минахме през перестройката и гласността. Спомням си, че беше по-лесно да си изкажеш мнението. И тук аз най-малко мога да се оплаквам, но искам другите да бъдат чути, дори като човешки истории и политически мнения. Започва леко да се забранява, за да не политизираме, да не обидим някого. Хората вече гласуват под строй и дори изборите не използваме като демократично средство. Все повече преобладава купеният и корпоративният, чорбаджийски вот и основното – 50 и кусур процента не гласуват. Това означава, че някой вече са се отказали. А не бива да се отказваме да се борим за свободата си и държавата си всеки ден, защото тя не се прави от политиците, а от обикновения човек. Няма значение кой е на власт – нито червени, нито сини, нито пенбени, ние трябва да ги караме да работят, защото те са наши слуги. На тях не им харесва да ги наричаме така и да се отнасяме към тях по този начин. На тях не им харесва дори да им задаваме въпроси, което вече е прекалено, но трябва да продължим.
Златина ДИМИТРОВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ