Ученици и родители учат заедно по време на дистанционното обучение

Мариела Георгиева е учител в СУ “Емилиян Станев” и преподава на ученици от 5-и, 8-ми и 9-и клас. Въпреки 5-годишната ѝ теоретична и практическа подготовка за учител, който преподава в класната стая, сега се е научила за десетина дни да бъде учител във виртуална класна стая. За нея двата процеса са много различни и това върви паралелно със социалните трудности, свързани както с участниците в обучението, така и с техните семейства, които също оказват влияние.
“В началото, когато се наложи да се въведе дистанционното обучение, буквално се бях изплашила. Не за това дали ще се справя, защото ние, като учители сме длъжни да се справим, а как ще се справя. Питах се дали ще съумея да съм добре подготвена и адекватна на ситуацията”, разказва учителката.
В първите дни Георгиева залага на по-познати неща от обучението, за да направи прехода по-плавен и лесен както за себе си, така и за учениците. Включвайки видеовръзката в преподаването на уроците, тя избира най-интуитивната интернет платформа, която да се използва възможно най-леко.
Като класен ръководител, Георгиева забелязва, че в началото учениците се затрудняват от липсата на единен подход. При по-големите класове, където по различните учебни предмети преподават различни учители, това е особено осезаемо и натоварващо за всички участници в дистанционното обучение. Последвалата стандартизация спомага за изглаждането на процеса и улеснява провеждането на занятията. Постепенно с ограничаването на чисто техническите проблеми Георгиева започва да усеща другите трудности на виртуалното обучение.
“Колкото и да се стараем, това, което вършим в училищната класна стая, няма как да се случи във виртуалната класна стая. 30 минути в двата случая са на практика различно време. Истината е обаче, че всички влагат огромно старание, за да се случват нещата както трябва”, споделя учителката.
Според Георгиева има и чисто възрастова разлика в ангажираността и вниманието във виртуалните часове. Петокласниците например са много емоционални и техните реакции винаги са видими. Те все още имат желание да споделят както училищните си, така и ежедневните си вълнения. По-малките ученици са по-съзнателни и се стремят да изпълняват своите задачи съвестно. При големите тази емоционалност липсва, а тийнейджърската възраст леко ги отдалечава от учителите. Въпреки старанието им в учебния процес извън него комуникацията е по-ограничена. Иначе каквито са си децата в клас, такива са и във виртуалното пространство – пъстри, разсеяни, емоционални, казва Георгиева. Според учителката съществува и един момент, в който учениците захитряват, опитвайки се да се скриват от погледа ѝ и това определено малко пречи на контрола върху ситуацията във виртуалните часове.
“При претоварване на системата, когато в интернет платформата има повече потребители, връзката отслабва и за да задържим качеството на разговора изключваме камерите. Освен това пускането им е по-скоро по желание и беше “модерно” първите една-две седмици. След това самите ученици постепенно се отказаха от това”, разказва Георгиева. Липсата на визуален контрол при недостатъчно съвестните ученици създава предпоставки за снижаване на успеха и това учителката отчита като известен минус на този вид обучение. Според нея съществува и друг проблем, който е свързан с изгубване на част от навиците, създадени в класните стаи. Това са умения, свързани не само с начина на учене, но и с междуличностните отношения, степенуване на задачите по важност, организиране на времето, подреждане на работното място и др.
Като учител, работещ приоритетно с ученици от прогимназиалния етап на обучение, Георгиева отчита факта, че петокласниците са на границата между самостоятелността и родителското участие в този процес. Тя споделя, че в началото голяма част от родителите са се натоварвали да следят всичко и да реагират своевременно на случващото се, но впоследствие са повишили доверието в учителите и децата си. Независимо от това, Георгиева все пак наблюдава сред тях две основни категории. Една част от родителите само наблюдават учебния процес, за да са наясно с него и да преценят как могат да подкрепят детето си при нужда. Другата категория често се опитват да изземат функциите на ученика, което учителката смята за “мечешка услуга” към детето в дългосрочен план. Най-доброто, което децата могат да научат в тази ситуация, е това да развият своята самостоятелност. Заставайки до тях и изпълнявайки техните задачи, родителите не помагат, а по-скоро пречат на развитието им, смята учителката.
При големите ученици един от недостатъците в дистанционното обучение е, че понякога се случва да “бягат” от виртуалния час. Тогава Георгиева търси съдействие от родителите. Техните реакции са различни. Някои вземат мерки това да не се повтаря, но други оправдават децата си с възникнали технически проблеми.
Като класен ръководител на петокласници, Георгиева разговаря със своите ученици за това, дали им липсва ходенето на училище. Повечето от тях сякаш предпочитат да учат от вкъщи. Най-често като причина за това посочват удобството да си стоят в стаята, всичко да им е под ръка и да не се налага да бързат за никъде, носейки тежките раници. Така те се чувстват уютно, а учителката споделя, че с времето тя също е свикнала да работи по този начин.
“В самото начало на дистанционното обучение аз и колегите ми все още трудно преценявахме как точно да си организираме времето и кои са приоритетите при този начин на работа. Първите седмици цялата физическа и психическа натовареност често беше за сметка на семействата ни и на собствените ни деца. Впоследствие намерихме оптималните варианти за всеки от нас и до голяма степен улесни това, което правим”, сподели учителката. Все пак тя с нетърпение продължава да очаква завръщането в класните стаи и осъществяването на онзи жив контакт между учител и ученик, който няма как да бъде заменен от никакъв друг начин на работа.
Николай ВЕНКОВ
сн. личен архив