Дядо Алеко, Виолета Чалъкова и дъщеря ѝ Марина пазят тайните на фотографското изкуство
На фотографията посвещават живота си три поколения от великотърновската фамилия Чалъкови. Първи е бащата на Виолета Чалъкова – дядо Алеко, по стъпките на майка си от години върви и дъщеря ѝ Марина.
Виолета разказва, че баща ѝ е роден във Велико Търново. “Баба ми е от Килифарево, а дядо ми от Трявна. Татко, когато е бил 15-16-годишен, започва да работи за търновска фамилия търговци. Те имали магазин за домашни потреби, но се предлагали и други неща като легла и фотоапарати. В съседство пък бил магазинът на друга търновска фамилия – Нанкови, които са се занимавали с оптика. Там са се продавали филми и са се обработвали снимки. Стоян от фамилията Нанкови започва да учи баща ми как се обработва, как се проявява, копира и т.н.”, споделя фотографката. В казармата младият търновец снима войниците. Тогава започва да се занимава по-сериозно с фотография, периодът е 1940-1942 година. Връща в старата столица, след като отбива военната си служба, и продължава да работи при Нанкови. Баща му умира и той остава сам с майка си. “Татко си имаше търговска жилка, защото родът му в Трявна бяха търговци. Един от чичовците му е сред първите, които са търгували с въглища, имал е първия автомобил в Трявна. Били са доста напредничави и предприемчиви хора”, пояснява още Виолета Чалъкова. За майка ѝ се жени през 1948 г., продължавал е да се занимава с фотография. Когато идва социализмът и се учредява Държавната фотография, започва да работи там като външен снимач.
При основаването на оперетата в читалище “Надежда” той започва работа като фотограф. Преди всяка премиера по две нощи снимал, обработвал и проявявал снимките. В онези години премиерите били истинско събитие, шиели се нови тоалети, ходенето на театър било празник. От учредяването на оперетата до пенсионирането си Алеко Чалъков работи като фотограф на театъра. Пазел абсолютно всички негативи от постановките, които е снимал. Когато излязъл в пенсия, ги предал в Държавния архив, където се съхраняват. Пред обектива му са заставали актьори като Петър Вучков, Стефка Берова, Васил Банов, Елена Стефанова, Стефан Гецов. Все казваше, че не може да работи, защото тогава режимът не разрешаваше да снима частно, но той пак намираше начин да го прави, обяснява Виолета. През 1960 година народната власт прибира баща ѝ, защото разказвал вицове против режима. Бил казал, че едно кило жито струва 3 ст., а една лимонада 6 ст. Негов приятел го “изпява” и девет месец той е бил на кариерата в Самоводене. Това цял живот му остана като горчив спомен.
Виолета започва да се увлича по фотографията от малка. Когато била в шести клас, поискала да ѝ купят фотоапарат за рождения ден. Купили ѝ “Байрета”, въпреки че баща ѝ много настоявал да е “Смяна 8”, защото бил много хубав. Оттогава, докато завърши гимназия, все тя правела снимките в училище. Но татко не ме провокира да започна да се занимавам с фотография. Той си беше работохолик, държеше всичко да става бързо, а аз все му пречех. Все казваше, че му хабя времето и материалите и затова аз тайно правех разни експерименти. Завърших гимназия, кандидатствах “Изобразително изкуство”, но не ме приеха и отидох да уча аранжиране в София, разказва фотографката. Много малко хора знаят, че в онези години е съществувало и такова образование. Било тригодишен курс след средното образование в техникум по приложни изкуства. След като го завършва, започва да работи като художничка първо в РПК, после в Булгарплод и неусетно идва демокрацията. “Вече никой нямаше нужда от лозунги, кътове за политагитация. Аз бях от първата вълна, която съкратиха, но това изобщо не беше драматично за мен. По-скоро си беше един вид освобождение, защото вече имах някакви идеи какво да правя. Съкратиха ме един петък през 1990 г. и аз още в понеделник излязох в 8.00 часа точно като за работа, отидох в пристройката, където беше фото “Алеко”, и започнах да си правя шивашко ателие. Имах машина, направихме една по-голяма маса, въоръжих се с материали. Купих басми, започнах да ги избелвам, да ги боядисвам и започнах да шия ризи и панталони”, разказва още тя. Така около две години. Но в един момент търговията от Турция се развихрила и въпреки че нещата, които правела, били качествени, се продавали по-трудно, защото другите от южната ни съседка били по-евтини, по-шарени. 1989 г., когато беше голямата екскурзия, много турци идваха у дома. В това време баща ѝ си имал вече фотоателие. Виолета си спомня, че когато по време на възродителния процес турците е трябвало да се изселват, те спешно искали от баща ѝ да им направи снимки за документи. Затова той си направил импровизирано фотостудио у дома, което след това преместили в една от стаите на пристройката. “В един момент имаше повече хора, които трябва да се снимат, той проявяваше и копираше, а аз снимах. Нямах време да шия. Дадох си сметка, че по-добре да оставя шиенето и да се захвана по-сериозно с фотография. В мен проговори търговският нюх, който носех от тревненския ми род. На 1 септември 1991 г. уших последното си нещо и се захванах само със снимане. От следващата година започнах да работя сама, защото той беше диабетик и състоянието му се влоши. Така от снимка на снимка нещата започнаха да стават сериозни”, споделя Виолета Чалъкова.
Доволна е, че баща ѝ я научил как да наглася хората така, че да изглеждат добре на снимката. Работата му в театъра била изключително портретна фотография. Когато отворих фотото в центъра, той дойде. Беше много щастлив. Няма да забравя думите му “Ти си моята гордост”, разказва още дъщерята, а в очите ѝ издайнически се появяват сълзи, които показват вълнението ѝ от спомена.
Дъщерята на Виолета – Марина, не мечтаела да стане фотограф, но животът го наложил. Отишла да учи реклама и установила, че занятията ѝ са много малко. Затова записала едногодишен вечерен курс по фотография. Във фотото във Велико Търново пък трябвало да замества майка си и така полека-лека се научила. Зарязала рекламата, през 2000-та година кандидатствала и я приели фотография във ВИТИЗ. Така продължила семейната традиция.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив
