Търновка покори Килиманджаро, обиколи Танзания и Занзибар

От триседмично приключение в Африка се завърна преди броени дни великотърновката Снежана Боянова. Там я отвело желанието да се изкачи на първенеца на Африка – връх Ухуру в Килиманджаро. Самата планина се намира в северната част на Танзания, образувана е от угаснал вулкан.
Както и при останалите свои пътешествия в Непал и Индия, Снежи решила да тръгне сама. Започнала да търси по интернет местна фирма, с която да се изкачи на върха, защото самостоятелно не било разрешено. Избрала офертата за 7-дневен маршрут – време, достатъчно да се аклиматизира, все пак трябвало да се изкачи на покрива на Африка, който се намира на 5895 м над морското равнище. След като фиксирала трека, свързан с изкачването на Ухуру, Снежи решила да си организира и сафари, защото е грехота да отидеш в Танзания и да не разгледаш нейната уникална флора и фауна. Последната трета седмица от престоя на континента си оставила за плаж в Занзибар.
Африканското приключение започнало в края на януари и приключило в средата на февруари. Основната мисия на пътуването била изкачването, затова започва разказа си от него. Връх Ухуру е най-високият, който е покорявала до сега. Той е и първият континентален първенец, на който е стъпвала. Снежи споделя, че няма амбицията да покори всички континентални първенци, но Африка, забулена в нейните тайни и мистерии, я привличала от дете. За най-високата точка на Килиманджаро великотърновката тръгнала в група от общо 8 души. Снежи обяснява, че половината група вземала лекарство, което помага при аклиматизиране, другата част не. Но ако решиш, че ти е необходим този медикамент, той се взема още от началото на трека, а не едва когато усетиш първи симптоми на височинната болест. От 7-8 г. великотърновката не е пила никакво лекарство, този път също не изневерила на себе си. Признава, че имало моменти, в които усещала главоболие, но то отминавало, когато започвала да прилагала пълно йогийско дишане. По време на трека водачите им казвали, че задължително на ден трябвало да пият по 3 л вода, за да се аклиматизират по-лесно. Това било голямо предизвикателство за нея, защото по принцип не е много по водата. Любопитно е още, че по време на прехода към върха водачите им правили няколко медицински проверки – мерили им температурата, пулса, наситеността на кръвта с кислород.
Снежи пояснява, че изкачването от базовия лагер до върха отнема 6-7 часа, тръгва се в полунощ и се върви цяла нощ. Разказва, че освен нейната група по пътя напред се виждали много светлинки от челниците, които туристите носели.
Всеки от осемте си имал свой водач за атаката към върха. Любопитно било, че когато групата унивала, водачите започвали да пеят африкански напеви, нещо като мантри. Тези звуци ме изпълваха с енергия, даваха ми сили, разказва тя. Когато стигнала на върха по изгрев слънце, ѝ потекли сълзи от щастие. Най-хубавото беше, че денят на изкачването съвпадна с рождения ден на една от дъщерите ми. В един момент всички се събрахме на табелата и изпяхме “Хепи бърддей!”. От върха ѝ писах, връща лентата назад развълнуваната майка. Снежи била безкрайно доволна и че самото изкачване минало без проблем, защото два дни преди тя да покори Килиманджаро на върха загинал млад и добре подготвен физически човек. Станал жертва от височинна болест. Ясно е, че за Еверест тръгваш и може да не се върнеш, но този връх не ми се струваше толкова опасен и се чудех на случилото се, признава тя. Почти на бегом се върнали от върха. Когато слезли в базовия лагер, часовникът показвал 9.30 ч. Възстановили малко силите си и слизането продължило. Този ден ѝ се събрали 14 часа ходене, което било доста тежко.
Пояснява, че изкачването на Килиманджаро е уникално с това, че тръгваш от тропическата гора, в която живеят маймуни с огромни бели гриви и бели опашки, минаваш през по-ниска растителност, която наричат “лунна земя”, после идва ред на тревите, а след тях и на черните вулканични камъни. На самия връх има ледник, който, по думите на Снежи, се топи с часове.
По време на сафарито през първата седмица от престоя в Африка, великотърновката обходила 4 национални парка – Серенгети, Нгоронгоро, който се намира в кратера на вулкан, Тарангире и Маняра.
Най-много ме впечатли Нгоронгоро. Мислех, че кратерът на вулкана е нещо малко, а той се оказа огромна равнина – 750 кв. км, там живеят масаите. Те са ме привличали винаги, чела съм, че са единственото племе в Африка, което си е останало автентично и недокоснато от цивилизацията. Живеят в малки селца, а къщите им са направени от пръчки, трева и пръст. Разрешават да ги снимаш и да влезеш в домовете им само ако платиш по 25 долара. Самите къщи са перфектно кръгли, с диаметър около 3 м. В тях има преграда от пръчки, от една страна върху кравешка кожа спят майката и бащата, а от другата децата. В същата колиба има място, което е отредено на животните. В средата пък е огнището. Гледат само животни – малки кози и овце. Обясниха, че се хранят с месо, мляко и пият кръв. Част от животните продават. След като излезеш от къщичката, задължително трябва да си купиш нещо от малката сергия пред нея, но не и от нечия друга, разказва търновката. Тя видяла още как масаите си палят огън, без да използват кибрит. Показали им и местното училище, което било под клоните на едно дърво в близост до селото. Децата насядали върху легнало дърво, учели английски език.
Силно впечатление на Снежи направили младите момчета масаи, които срещала по пътя си между резерватите. Те били облечени изцяло в черно, а лицата им били покрити с бели шарки. Оказало се, че когато станат на 15 години, младежите преминават през специален ритуал. Обрязват ги и три месеца трябва да стоят така – облечени в черно и с бялата боя по лицето. Освен това през деня не трябва да стоят в селото си, връщат се само вечер, но спят в колибата на баба си и дядо си, а не при родителите си. След тези три месеца се смята, че са станали мъже.
Националният парк “Серенгети” пък е изцяло равен. Българката уцелила момента, когато е голямата миграция на животните и видяла как големи стада от гнута, антилопи, зебри се придвижват. Тарангири я впечатлил с огромните дървета боабаб, а в Маняра имало езеро и дъждовна гора.
Посещението на Занзибар, където повечето от местните жители са мюсюлмани, също ще остане незабравимо за търновката. Отседнала в нещо, което трудно може да нарече хотел, по-скоро приличало на колиба. Местата за настаняване на туристите са на самата брегова ивица, пояснява Снежи. Отзад е селото, в което няма асфалт, всичко е пепел. Пясъкът на брега обаче е все едно пудра захар – фин и бял, свети. Завели я да гледа с шнорхел тропическите риби. Все едно бях в аквариум и плувах сред екзотични риби, коя от коя по-хубава и интересна. Такива цветове няма в нашия свят, във водата сякаш рибата грее, излъчва светлина, споделя тя. Другото в Занзибар, което много си заслужава да се види, е старият град в столицата. Там нашенката останала силно впечатлена от мястото, където се намирал най-големият пазар за роби по източното крайбрежие на Африка. Сега на неговото място е построена църква. Посетила и острова на затворниците, който на практика не е приемал затворници, въпреки че това е бил първоначалният замисъл. Използван е като място, където са поставяли под карантина моряците, идващи от арабските страни през 17 и 18 век, когато в тях е имало чума и холера. Днес островът е дом на гигантски костенурки, които по размер отстъпват само на галапагоските костенурки.
Храната в Африка много напомняла на Снежи на тази в Индия – ориз и зеленчуци присъствали в менюто на великотърновката, която не употребява храна от животински произход. В Занзибар имаше много риби и морски дарове. Вечер събираха октоподите и започваха да ги бият с бухалки на плажа, защото имали мастило, което ги прави горчиви и жилави. Имаше много плодове, по-вкусно манго не бях опитвала, разказва още тя. Температурите почти през цялото време били над 32-33 градуса, затова се е завърнала с прекрасен загар, но най-вече с много спомени и удовлетворението от поредната сбъдната мечта.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив