Цар Иван Шишман и най-драматичните епизоди от българската история ще оживеят на крепостта “Царевец” във Велико Търново благодарение на операта “Мария Десислава”. Спектакълът е на Държавна опера – Русе, а премиерата му на историческия хълм ще бъде на 4 август от 21 часа. Действието в постановката ще се развива сред руините на царския дворец. На същото място преди повече от шест века са се развили и събитията, вдъхновили композитора Парашкев Хаджиев да напише произведението.
Новото заглавие на русенската опера е с модерен режисьорски и сценографски прочит. То е посветено на 105 години от рождението на композитора и 115 години от рождението на автора на либретото – поета Камен Зидаров.
Мария Десислава е името, което Камен Зидаров дава на главната героиня в пиесата си “Иван Шишман”, която е основата на либретото на операта. Историческата личност носи името Кера Тамара и е сестра на последния владетел на Второто българско царство цар Иван Шишман III. Тя е изобразена на страниците на Лондонското четвeроевангелие, а съдбата ѝ е преплетена с драматичните събития около падането на България под турска власт. Оперната творба е създадена специално за русенската опера от Парашкев Хаджиев през 1978 г.
Режисьор-постановчик на новата премиера на “Мария Десислава” е Пламен Бейков. Драматичната история на българската принцеса, пожертвала живота и любовта си за свободата на Отечеството, той уверено поднася във внушителни със своята психологическа драматургия картини. Смело използвани са и ефектите на киното – мащабни видеокартини илюстрират спомените, мислите и чувствата на героите, като подсилват внушенията на сценичните образи.
В главните роли на Царевец публиката ще види Мария Цветкова (Мария Десислава), Георги Султанов (воеводата Мирослав), Александър Крунев (цар Иван Шишман III), Стоян Стоянджов (султан Мурад I) и др. Диригент на спектакъла ще е Владимир Бошнаков, а хормайстор – Стелиана Димитрова.
– Г-н Бейков, какво е предизвикателството да представите историческа опера със средновековен сюжет на крепостта “Царевец”? Главни действащи лица в спектакъла ще бъдат исторически личности, които преди столетия са живели в царския дворец, сред чиито останки е разположена откритата фестивална сцена.
– Предизвикателството е много голямо, много вълнуващо. Едва ли публиката би се вълнувала така, както се вълнуваме ние – аз и моите артисти. Певците ще се превъплътят в тези, които са живели някога между тези стени и са отправяли поглед точно от тези места към Янтра и към Трапезица. В спектакъла Мария Десислава драматично пита, когато разбира, че жертвата ѝ е неизбежна и че ще замине при султан Мурад: “Как мога да живея аз без Янтра и без Царевец?!…” Когато репетираме, понякога дори в репетиционната зала ние се просълзяваме от невъзможната съдба на нашите герои. Нека само си представим какво ще почувства Мария Цветкова, изпълнителката на ролята на Мария Десислава, когато отправи този въпрос към брат си цар Иван Шишман (Александър Крунев) под черното небе на царския хълм. Там, където някога красивата княгиня Кера Тамара наистина е задавала хиляди въпроси, оставяни без отговор, и е проливала безброй сълзи, останали без утеха. Но това някак се помни, останало е “писано там горе”, както се казва. В кръвта си, в гените си го помним. Затова се е родила и тази оперна творба на великия Парашкев Хаджиев – един поклон пред българската жена.
– С какво ви привлича като режисьор операта “Мария Десислава”?
– Първата ми среща с “Мария Десислава” беше като изпълнител. Преди пет години, в предишната постановка на операта в Русе, аз изпълнявах ролята на преподобния Патриарх Евтимий. Ролята е съществена, но не голяма. Поради това аз не опознах така детайлно произведението, както това се случва сега. Благодарен съм, че получих тази творческа задача от ръководството на русенската опера, защото така получих най-ценния подарък – познанието. Навлязох във всички детайли на либретото и на прекрасната музика. И операта стана безкрайно и дори, бих казал, някак фатално привлекателна за мен. Със силата на изразителността на музиката, която направо гравира в сърцата ни неочаквано дълбоки релефи от емоции, аз съм изцяло покорен и съм сигурен как всички, които я чуят и щом видят на сцената живите исторически личности, ще бъдат безкрайно трогнати и разчувствани от тяхната съдба. Житейските им съдби са така странно преплетени, че емоционалният орнамент, който се получава, е изумителен. И всичко това е в музиката.
– Разкажете повече за вашия режисьорски и сценографски прочит на спектакъла?
– Може би като млад режисьор (това е четвъртата ми постановъчна задача), аз съм по “младежки” неразумно смел в решенията си. Не е маловажно решението режисьорът сам да намери сценографските решения на постановката, както и съчетанието на сценографията с костюмите. Това правя за четвърти път. Понеже психологията на героите ме занимава изключително силно, а и имам истински късмет с опитни, чувствени и много изразителни певци-актьори, реших да не отнемам вниманието на публиката от техния емоционален израз, а да го концентрирам точно там.
Декоративните и не толкова сполучливи опити за автентични обстановки и костюми на оперната сцена, по мое мнение, разсейват публиката и отклоняват нейното внимание от съществени психологически и емоционални детайли. Дори толкова добри артисти, които рисуват и с гласовете си, и с телата си като Крунев, Цветкова, като Георги Султанов (войводата Мирослав), Стоян Стоянджов (Султан Мурад) или Петя Цонева (Теодора-Сара), биха останали неразбрани в някакви напразни реенакторски напъни за автентичност. Защо “напразни”? Защото подобна силна, внушителна автентичност би се постигнала с лекота в киното или с много, но наистина много средства и време, дори и на оперната сцена. Но у нас в момента е невъзможно дори да мечтаем за такива мащабни исторически продукции. Какво ни остава, когато парите не стигат? Остава ни духът. С изчистените форми на леки съвременни одежди, които все пак носят дихание от миналото, с помощта на някои исторически верни детайли, аз имам намерението да улесня моите артисти и те с пълна сила, безпрепятствено да излеят поривите на душевността на историческите личности, в които се превъплъщават. Защото още нещо, макар и исторически личности, те са били хора също като нас – любили са, плакали са, гневили са се, обичали са Родината. Обичали са също и властта, и парите – за жалост, също като нас.
– Операта е писана от Парашкев Хаджиев за две от най-ярките български оперни звезди Мария Венцеславова и Анастас Анастасов. Вие как избрахте солистичния състав?
– Русенската опера, винаги съм казвал, е родена под щастлива звезда. И в периоди на застой, и в периоди на падение, и в периоди на възход на нейната сцена винаги е имало добри певци актьори – така, както винаги има звезди на небосклона. Поетите пишат стихове за звездите, така и Парашкев Хаджиев е написал операта си за тези незабравими звезди на оперния небосклон. И това не е клише, защото дори и днес, а още повече – при това заглавие, отговорността на артистите и съизмерването им с постиженията на техните предшественици е много по-сложна и трудна задача. Има и уловка във всичкото това съизмерване. Всеки певец носи своята неповторима индивидуалност – така както няма еднакви гласове, няма еднакви душевни вибрации, няма еднакви епохи… Сложно е. Хората в същността си са едни и същи, а в израза си – неповторими. Затова и певците, участниците в тази последна продукция на “Мария Десислава”, са и ще бъдат уникални и неповторими. Повечето от тях бяха избрани заради това, че вече имат опит с това заглавие – участваха и в предишната продукция. Но аз ясно виждам – и Мария Цветкова, и Александър Крунев, и Стоян Стоянджов, дори и тези от болярите, които са участвали преди (а имаме и един уникален артист – басът Евгени Ганев, е участвал със същата роля на великия болярин Филип дори в световната премиера на тази опера) – всички те са коренно различни от това, което бяха преди пет години. Това ме радва, изпълва ме с обич към тях, затова и без да искам, ги наричам “моите артисти”. Те ме крепят някак по магичен начин. Виждам как с интерес приемат моите нетрадиционни решения и всички ние заедно – с екипа на художниците изпълнители, на шивачите, скроили и ушили десетки костюми, на диригента Владимир Бошнаков и неговия оркестър, на оперния хор – всички се превръщаме в едно хармонично и трепетно същество. Надяваме се повече българи повече и по-силно да заобичат българската опера.
Златина ДИМИТРОВА, сн. личен архив
