За журналистите лешояди и кървавите лайкове
По абсолютно стечение на обстоятелствата вчера се озовах в епицентъра на кървав екшън, който се разигра на пазара във Велико Търново. Докато сравнявах цените на зелето и ряпата, видях линейка, полицаи и човек на земята. В първия момент помислих, че на някой пенсионер му е станало лошо, но по напрегнатите лица на зяпачите разбрах, че е станало нещо по-сериозно. От очевидци научих – в закусвалнята на пазара пияни метъли се сбили с Илийката – ром, който помага и чисти на тържището. Те му викали “циганин” и го дразнели, той търпял, търпял, извадил една верига и халосал единия по главата. Заформило се сериозно меле. После миха кръвта от асфалта с маркуч.
Водена от дългогодишния ми журналистически опит, не ми оставаше нищо друго освен да вдигна телефона и да снимам, а текстът да издиктувам още по пътя към редакцията. И в момента на публикуването му броячът на четенията започна да цъка като “кръстен” апарат в такси. За три минути – 600 четения, за половин час 1500, за три часа – над 20 000… Започнаха да се появяват заглавия и в други сайтове – кървавият екшън стана “гореща новина”, “страшно клане и бой”, “кървав кошмар”, изведнъж в мелето се появиха някакви ножове, всяка медия дорисуваше историята, само и само да стане по-четена.
Често чувам да оприличават нас, журналистите, на лешояди. Че пишем само гадости и сензации, че ни вълнуват само кървища и се нахвърляме на тези новини стръвно. Да. Така е! Добре че медийната аудитория няма достъп до редакционните оперативки, когато се обсъждат криминалните новини. Жестоката и цинична истина е следната: няма ли кръв, секс и сълзи, новината не върви. Защото броячът на четенията, лайковете и споделянията трупа точки за сайта – оттам пък е пътят към рекламодателите, които се интересуват точно от броя на четенията, лайковете и споделянията. И кръгът се затваря.
За себе си мога да кажа, че съм жалостив и чувствителен човек. Разплаквам се от най-малкото нещо. Преживявам несправедливости дълбоко и тежко. Но това въобще не ми пречи да бъда лешояд в професията си. И не ме е срам да си го призная. Защото знам, че ние, журналистите, сме като съдебните лекари и погребалните агенти. Абстрахираш се от трагедиите и работиш. Иначе те чака алкохолизъм, инфаркт или лудост. А и в крайна сметка сме длъжни да играем по свирката на потребителите на медийните услуги – читатели, слушатели и зрители. С две думи – вие очаквате от нас – ние ви го даваме.
Докато положителните новини имат по десетина, най-много стотина харесвания, ще душим за кръв и зрелища. И ще ви ги представяме в най-големия им “блясък”. И това ще е така, докато добрата новина победи един път завинаги в битката за лайкове над кървавата.
Мила МИЛЧЕВА
