Антони Георгиев е роден в Бургас, завършил е английска филология. През 1989 г. се установява в Копенхаген, през 90-те години живее в Лондон, където работи за BBC, след което е редактор в радио “Свободна Европа” в Мюнхен и Прага. В периода 1996-2002 г. се завръща в Копенхаген като журналист, писател и фотограф на свободна практика. През 2002 г. става главен редактор на българския Playboy, а година по-късно – на бордното списание на Bulgaria Air. През 2005 г. основава HighFlights, българското летищно списание, а на следваща година застава зад Vagabond. Автор е на романа “Виена” (2001 г.), а привързаността му към Балканите се изразява в книгите, написани с Димана Трънкова, “На изток от Константинопол” (2008 г.), “Пътеводител за еврейска България” (2011 г.), “Пътеводител за османска България” (2011 г. и 2012 г. ) и “Турците в България” (2012 г.).
Той гостува във Велико Търново и хан “Хаджи Николи”, където на 8 юли беше открита изложбата му “Скритите съкровища на България”, включваща 37 голямоформатни фотографии с пейзажи. Експозицията ще остане до края на август, след което заминава за Лондон.
– Определяте се като гражданин на света. Къде се чувствате най-свободен?
– Нещата са доста променливи. Човек се чувства свободен, доколкото е свободен мозъкът му и неговата мисъл. Смятам, че на мястото, на което живея, особено ако няма очевидни и брутални ограничения, каквито в България, слава Богу, все още няма, свободата идва от само себе си. Бих казал, че съм свободен.
– Какво би затормозило мозъка ви, вашето съзнание, съществото ви, за да не се чувствате свободен?
– Прекалено многото простотия (разсмива се неудържимо).
– Къде я намирате?
– Простотията ходи по хората и за голяма жалост се среща абсолютно навсякъде – и по върховете, така условно да ги наречем, и по-надолу. Простотия има навсякъде и България изобщо не е специална и уникална в това отношение. Според мен основният начин да се противопоставяме на простотията е нещото, което преди 1989 г. го искахме и се борихме за него, а то се казва критично мислене. За съжаление, през последните години критичното мислене върви надолу. Предполагам, че за това има много фактори – икономически, политически, социални, демографски. Способността да преценяваш нещата от света сам за себе си през своята призма от интелектуални, разумни, морални и т.н. гледни точки е нещо много важно и ценно. Аз се опитвам с нещата, които правя, първо, да изразявам своето критично мислене и второ – да насърчавам другите хора, доколкото това е възможно, да мислят сами за себе си, а не да слушат това, което им се казва.
– Като творец вълнува ли ви българската политика?
– Като човек, който живее в съвремието, сега и тук, естествено, че ме вълнува. Бих се учудил, ако има някой, който да не се вълнува от политика.
– Какво характеризира изложбата, с която гостувате във Велико Търново?
– В една от най-каноничните сгради в България хана “Хаджи Николи”, която е възстановена по такъв великолепен начин и модернизирана, аз искам да покажа вид критично мислене, което не е свързано с политиката. Показвам неща и места в България, които смятаме, че са важни и интересни, много привлекателни, но по някаква причина са останали извън общия туристически поток. Това са места, които съдържат в себе си богатството на културно-историческо, етническо, религиозно наследство, които са останали извън така наречения балкантуристки поток. Идеята е да ги покажем и хората сами да преценят дали искат да ги посетят. Политиците имат своята роля в менажирането и опазването на културното наследство. Ние се опитваме в тази изложба и в съпътстващата книга “Скритите съкровища на България” да покажем българската култура в нейната автентичност. Няма да видите възстановки и нови строежи или както един приятел ми казваше навремето нови руини. Това е особено релевантно за В. Търново.
– Защо емигрирахте през 1989 година и защо в Дания?
– Бях на 25 г. Защо Дания – нямах избор. В онези години нямаше такова нещо като уроци по емиграция. Малкото хора, които по някакъв начин успяваха да се махнат от България, отиваха не там, където искат, а там, където могат. Нямал съм връзка с Дания, просто така се случи.
– Как стана досегът ви с професионалната фотография?
– От най-ранно детство. Не мога да забравя и до ден днешен как, като бях малко дете, не ми позволяваха да вляза в банята, защото баща ми проявяваше там филми. Така стана – на принципа на любовта и омразата. Фотографията е много интересно и сравнително ново изкуство, което съдържа в себе си много други изкуства. То показва по много непринуден и по много специфичен начин живота такъв, какъвто е. Не се наемам да правя сравнения между фотографията и другите изкуства, защото е все едно да сравняваш балет с живопис – не е възможно. Фотографията е изкуство, което дава възможност на хората да видят света по начин, по който, ако нямат фотоапарат в ръцете си, не биха могли да го видят. Аз не съм разбрал нещо, преди да съм го снимал.
– Колко снимки правите, за да откриете идеалната?
– Понякога само на една карта можеш да събереш 100 великолепни кадъра, друг път и на 10 флашкарти няма нито един кадър. Има много силен елемент на случайност в цялата работа. Преди 2-3 години в началото на април седим с един приятел в заведение във Велико Търново с изглед към паметника на Асеневци. Бяхме там 4-5 часа, през които природното състояние се промени поне 20 пъти – валя най-малко 4-5 пъти, небето се смени от розово до синьо, до тъмно черно, осветлението падаше по различен начин. Направих може би към 50 кадъра и всички бяха различни. Тук показвам един от тях. Понякога природата е най-големият творец.
– Журналист, фотограф, пътешественик, но и главен редактор на българския Playboy, на Vagabond, работа за Би Би Си и радио “Свободна Европа”. Как се стигна до този професионален развой?
– Още от ученик винаги съм се интересувал и винаги съм искал да се занимавам с медии. Има една много хубава италианска дума скало. През XVIII-XIX век бедните италианци са строили прословутите швейцарски железници. Те са работили на следния принцип – едните строят от едната страна на баира, по средата има къщичка, в която си слагат инструментите, другите, които са от обратната страна, ги вземат от там. Това е рационално използване на инструментите. Тази къщичка се казва скало. Медията е един вид скало – оставяш нещо някъде, идва друг и го взема и започва да го тълкува, да го разбира и интерпретира или го оставя да си стои там, в тази къщичка. Във всяка медия, в която съм работил, съм се чувствал добре, защото съм правил неща, които са ме обогатявали както емоционално, така и интелектуално.
– Кое е най-интересното място, на което сте бил?
– Не мога да кажа. Това е все едно да ме питате какви жени харесвам – руси или тъмнокоси. Еднакво интересно ми е, когато пътувам из Странджа, когато вървя по малките тъмни улички на Търново или когато се скитам в Ню Йорк. Хората би трябвало да се чувстват най-добре там, където са в момента.
Здравка МАСЛЯНКОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
