DJ Емо е от хората, за които човек веднага би казал, че са точни, винаги усмихнати и кипящи от енергия. Вече 25 години той е зад пулта. От това време датира и любовта му към любимия “Манчестър Юнайтед”. Случайно или не и двете се появили в един и същи ден.
Началото
Пътят на Емил Йорданов като диджей започва през далечната вече 1991 година. Беше много интересно, защото аз до този момент бях музикант – свирех на барабани, ударни инструменти, изучавах солфеж, хармония, пиано, но не съм си и помислял да се захвана с подобна работа. 1990 година, когато завърших средното си образование в механотехникума в Горна Оряховица, не ме приеха в консерваторията и влязох в казармата. Един ден бях излязъл отпуска и се разхождаме с моя приятел художника Габриел Панев из Велико Търново. Срещнахме случайно на улицата наш познат – Тихомир Военкин. Той знаеше, че се занимаваме с музика, и обясни, че ще прави заведението си дискотека и си търсеше диджей. Предложи ни да отидем да опитаме, защото сме обичали по-различна музика. Спогледахме се с Габи – той художник, аз музикант, нямахме представа какво е да си диджей. Но Тишо ни се примоли – за 1-2 дена да отидем, и ние се съгласихме. Намерихме някакви техники – тогава се работеше с декове, с касетки, и бяхме готови за нещо, което не знаехме какво е точно, започва да разказва DJ Емо. Първата вечер, на откриването, бил много развълнуван, защото до този момент не бил държал никога микрофон в ръката си. Дори говорел с наведена надолу глава, за да не го смутят погледите на хората. Когато започнах да пускам музиката и видях реакцията на посетителите, нещо в мен се преобърна. Избрах им Лиза Стенсфийлд, “Куул енд дъ Генг” – изпълнители, които по-рядко се предлагаха в дискотеките, и тогава започна едно бурно ръкопляскане, аз не можех да повярвам. Това ми промени живота, беше невероятно. Казах си, че това е моето призвание, разкрива опитният вече диджей. Габи Панев решил, че предпочита да рисува и Емо останал сам на пулта. Най-доволен беше Тишо Военкин, дори след като се уволних от казармата ми плати първия курс за дисководещи, който беше към Министерството на културата в София, спомня си великотърновецът.
22 дена той ходил на лекции в столицата. Признава, че това е най-сериозната му подготовка в работата. Учили ги как да се държат в обществото и по време на работа, какво представляват дискотеките, а по време на изпита си трябвало да развие темата “Дискотеката като културно-обществено място за развитие на младежта”. Спомня си, че написал осем страници. Обучавали ги хора като Генчо Гайтанджиев, който им преподавал история на музиката, Тома Спространов, един от първите диджеи у нас – Боби Ай, имало и професорка от СУ, която ги учела как да говорят правилно. Аз се научих пред огледало как да говоря, защото като човек от този регион говорех меко. Това изчезна бързо при мен, обяснява Емо. Тогава успял да вземе първа категорията, най-голямата.
Според него всеки може да пуска музика, но печели този, който има присъствие на пулта и знае как да подреди песните. Важно е всяко едно парти да е индивидуално, изцяло съобразено с хората, които са на него. Сега всеки си мисли, че може да е диджей, но като се сблъска малко с действителността, разбира, че нещата не са точно така. Важно е да се действа изключително професионално. Седем години Емо изкарва по круизните кораби в Норвегия. Работата там също била голямо предизвикателство за него. Тогава неговият мениджър му казвал, че не го интересува какво ще пуска, важното е дансингът да е пълен. Професионализмът се състои в това да усетиш хората и да им поднесеш музиката, която искат. Ако ги изтървеш, си обречен на провал, защото времената вече са много трудни и хората като цяло по-трудно се забавляват, понякога го правят и доста изкуствено, убеден е опитният диджей.
Дискотеката в Старата баня DJ Емо определя като неговото място. Там си казал, че ще пуска само подбрана музика. Хората идвали жадни за музика, зареждали го с енергия. Толкова бил увлечен в работата си, че се е случвало да пътува само за една плоча до София. Спомням си, беше голям студ, а аз пътувах със стария Москвич на баща ми само и само да я взема, защото предишната вечер съм обявил, че ще могат да я слушат. Чаках пред хотел “Родина” DJ МС Камен да отвори магазина, за да я купя. Тогава вече всичко беше с грамофони и всичките си пари давах за плочи. Колекцията ми все още стои, имам около 3000 плочи, разказва той.
В онези години дискотеките започвали към 20.30 ч. – 21.00 ч., хората стояли докъм полунощ, имали време да се наспят и после да отидат на работа, на училище или на лекции. Мечтая си да се върне времето, в което хората идваха в дискотеката, за да слушат музика. В момента ходят, за да се показват, евентуално да се сбият, да се напият. А тогава идваха по двойки, дори съм стоял пред Банята, за да ги видя как пристигат отгоре, спомня си онези други години Емо.
Той пояснява, че диск е плоча, а тека е гръцка дума, която означава място, пространство, т.е. дискотеката е място за танцуване. Допълва още, че първата дискотека е създадена 1968 година в Манчестър. Собственикът на една от фабриките там решил да забавлява работниците си петък и събота, свързал се с популярен радиоводещ и го поканил да отиде в едно от халетата на завода и да им пуска музика. Така беше и в нашите младежки години в Младежкия дом. Плащахме си 50 стотинки вход, диджеят беше на сцената и пускаше музика, а ние танцувахме, пояснява Емо. Сега дискотеките са място за съвсем други неща. В началото, когато започвах, също имаше т.н. чалга, но имаше някакви ограничения и не се пускаше по радиа и телевизии. Ние сме си балкански народ, нормално е да я харесваме, но прекрачихме много границите. Вече няма никакви ценности. Аз не мога да проумея как млади хора хвърлят салфетки, заливат с кола барабаните и си мислят, че това е голям купон. И в същото време на следващия ден да нямат пари за ядене, пък предната вечер са дали голяма сума пари за салфетки. Няма го в света това нещо, възмущава се Емо. Наясно е, че любовта на българина към балканската музика е неизбежна, но е категоричен, че субкултурата, която тя налага, е пагубна. Не мога да възприема, че 15-16-годишни момичета могат да изглеждат по-възрастни от мен. Те не отиват, за да се забавляват, отиват, за да ги видят, казва диджеят.
Категоричен е, че този начин на веселба е изгонил нормалните хора от дискотеките. Пояснява, че има много приятели, които му казват, че няма къде да излязат вечер. Но да направиш заведение пак е трудно, защото можеш да събереш повече хора единствено събота и неделя. Не е като едно време, всяка вечер се излизаше, имаше заведения, които 24 часа не затваряха, спомня си Емо.
Самият той признава, че вече иска да приключи с работата по летните и зимните курорти, където е бил 16 години, и да се отдаде на обиколки из страната и чужбина. По курортите също настъпиха промени, а аз не мога да стоя някъде само защото трябва да взема едни пари, заявява диджеят. Искам да изпитвам удоволствие от работата си. За това вече предпочита да прави купона на частни партита, сватби, когато са приключили ритуалите и хората искат само да се забавляват, фирмени купони, детски дискотеки.
“Сладки мечти” – сбъднатият му сън
Едно от най-големите предизвикателства в живота на Емо Йорданов е групата “Сладки мечти”, която той създава през 1998 година. Обяснява, че формацията е сбъднат сън. Сънувах, че правя група, с която изнасяме 50 концерта в България. Реших да го реализирам и сега като се замисля сме успявали да се справим доста добре. Беше трудно и интересно. За да постигнем още по-големи успехи, трябваше да живеем в София, но момичетата учеха, а и там трудно щяха да ни пуснат в тяхната си среда, дори и сега е така, убеден е Емо. Радва се на това, което са успели да направят, защото момичеттаа били много ентусиазирани, пътували много. Той работел като диджей до 3-4 часа, после палел колата и отивали в София или за интервю, или за записи. От времето на “Сладки мечти” му останали много контакти, натрупал полезен опит. Радва се, че групата съществува 6 години, но с момичетата и до днес пазят прекрасните си отношения.
“Манчестър Юнайтед” – “болестта” му за цял живот
Любовта към футболния тим на “Манчестър Юнайтед” е другата му голяма страст. Тя се появила в деня, в който започва да работи като диджей. Разказва, че в младежките си години бил много запален по спорта. Тогава, ако не тренираш, не си мъж, постоянно играехме футбол, баскетбол, лека атлетика, разказва Емо.
Та същия ден, който започнал като диджей, във вестник “Старт”, за който бил абониран, видял снимка на едни малки момчета. На фотоса били Дейвид Бекъм, братята Невил, Райън Гигс. Пишеше, че това е поколението, което от школата ще премине към мъжкия отбор на “Манчестър Юнайтед”. В ония години, а и до днес е луд фен на “Етър”, и тогава си представял как тези малки момчета ще постигнат успехите на Краси Балъков, Трифон Иванов, Илиян Киряков, Цанко Цветанов. Аз винаги съм защитавал принципа, че камъкът си тежи на мястото, и там, където си израснал, там трябва да се раздаваш за хората. Това важи за футбола, но не само, споделя Емо. Спомня си, че в онези години трудно намирал информация за любимия си отбор. По Ефир 2 пускали само кратка информация как са свършили мачовете и до там. Сега са съвсем други времена – гледаме всички мачове, къде ходят, какво правят футболистите, усмихва се фенът на червените дяволи. Доразвил любовта си към “Манчестър Юнайтед” и така се стигнало до създаването на фенклуб на отбора у нас. Заедно с останалите момчета от клуба вече са се срещали с абсолютно всички футболисти от тима. Сред най-паметните му срещи са тези със Сър Алекс Фъргюсън. Шест пъти го е виждал и шест различни бутилки вино му е подарил. Емо толкова му се възхищава, че дори е кръстил сина си на него. Най-хубавата среща била, когато му го казал. Обясних му, че в България имаме традицията да си кръщаваме децата на роднините. Той ме изгледа строго и ме попита какво искам да му кажа. Аз му поясних, че синът ми е кръстен на него и ще се радвам един ден и той да стане футболен мениджър като него. Той се усмихна, зарадва се, даде ми от офиса си различни подаръцши за детето, спомня си Емо Йорданов.
Другата му интересна среща била с Райън Гигс. Българските фенове успели да го изкарат от колата, за да снимат с него и с родния трибагреник. Той се съгласил и всички наоколо онемели от изненада. Това е невъзможно да се случи на базата на клуба в Карлингтън, пояснява нашенецът. Но Гигс излязъл, снимали се, всичко било чудесно. Като се връщахме обаче към хотела, валеше много силен дъжд и аз забравих фотоапарата в автобуса. В него бяха и билетите за мача на цялата ни група с “Ливърпул”. Казах си, че билетите ще ги възстановим, ще купим нов фотоапарат, но снимката няма как да възстановя. Как ще докажа, че съм се снимал с Гигс?!. За това ми беше най-болно, признава Емо. На следващия ден пак отишли рано на базата, помолил охраната да ги пусне. Човекът спря колата на Гигс и му обясни какво е станало. Той слезе, разказах му цялата история. Направихме нови снимки, дори предложи да ни вкарат през служебния вход, спомня си усмивка вече запаленият фен на червените дяволи. Емо обяснява, че през април с част от останалите момчета от фенклуба ще вечерят в ресторанта на Гигс. Той ни се радва много. Знае, че правим благотворителни дейности за деца, изграждаме детски площадки в градините с послание децата да спортуват от малки, че участваме в акции за кръводаряване.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив
