Писателката Здравка Евтимова: “Ние българите превръщаме невъзможното в постижимо”

– Г-жо Евтимова, имате тясна връзка с В. Търново. Обичате ли да посещавате често града?
– Този град винаги го свързвам с нещо щастливо. Дори самата мисъл, че ми предстои да дойда във В. Търново, всеки път някак си ме възкресява. Аз се чувствам наполовина търновка.
– Била сте студент във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” и сте живяла във В. Търново. Какви спомени имате оттогава?
– Това бяха може би най-щастливите ми години. Тук срещнах моя спътник в живота, с когото сме заедно вече почти 4 десетилетия. Тук порасна малкият ми син. В този град имам много приятели и с годините приятелството ни укрепва все повече. Искам да благодаря на ВТУ и неговите преподаватели, които успяха не само да ни дадат знания и както се казва “хляба в ръцете”, но и да ни внушат чувството, че трудностите са победими. Университетът, излъчващ хуманизъм, ме научи, че в света съществува подлост и омраза, но ме накара да вярвам, че човек е по-висок от тях и е способен да превърне пропастта в едно красиво място. А за това е достатъчно да остави нещо хубаво от себе си в нея.
– В университета ли срещнахте голямата любов?
– Не, срещнах я на улица “Читалищна”. С една моя приятелка се връщахме от Преглед на пиесите на историческа тематика от български автори. Той се провеждаше в салона на читалище “Надежда”. Тогава аз живеех по-надолу, в една къща до река Янтра, и помолих приятелката ми да дойде с мен до вкъщи, защото ме беше страх да се прибирам сама в тъмното. Тя обаче отказа, понеже не ѝ се разхождало, но видя един младеж и го накара да ме изпрати. Даже го заплаши да внимава какво ще ми се случи, защото после той ще си има проблеми. Та този човек е моят настоящ съпруг, който се оказа много свестен, какъвто продължава да е и до днес. Оженихме се само няколко седмици след тази среща. Сега имаме двама сина и една дъщеря, а вече и пет внучета.
– Какво бихте казала на сегашните студенти?
– Повече да учат. За забавления също има време. Когато аз бях студент, четях много. Изчитах не само задължителните произведения на всеки автор, а понякога и цялото му творчество. Имах големия късмет моята свекърва да работи в Регионална библиотека “П. Р. Славейков” и тя много ми помагаше да си набавям всички книги. Винаги съм се отнасяла много отговорно към езика, защото знам, че той е непобедима сила.
– А тогава пишехте ли? Имате ли нещо, което сте написала за В. Търново?
– Да, разбира се. Пишех. За В. Търново имам няколко разказа, които бяха публикувани в местната преса. За съжаление, местейки се от квартира в квартира, докато се установим в собствено жилище, те се изгубиха и дори първите ми няколко книги също изчезнаха някъде. Никога не съм имала архив и продължавам да нямам такъв дори с новите си книги.
– Кога усетихте писателят в себе си?
– Не бих казала, че по някакъв начин съм го усетила. По-скоро като малка бях палаво дете, а баща ми много строг. Често ме наказваше да седя в ъгъла, а аз, за да минава по-бързо времето, си измислях разни приказки. Обикновено те бяха свързани с едно наказано дете, което преживява всякакви приключения и върши геройства.
– Какво трябва да притежава един човек, за да стане писател?
– На студентите, на които преподавам “Творческо писане” в Софийски университет, казвам, че няма рецепта за това. Някой може да има много проклет характер, друг може да е слабохарактерен, трети да е много твърд. Често писането е нещо, което те крепи през всичките трудности в живота, но то не е и някакво забавление. Ако си го представим като река, на единия ѝ бряг е много упорит труд. Не можеш да напишеш нещо добро, без да познаваш граматиката и пунктуацията. Нужно е всеки ден да четеш. На другия бряг на реката е последователността. Писателите се сблъскват непрекъснато с трудности, със стена от откази, с неодобрение от различни хора, но трябва да са уверени в това, което правят. Водата между тези два бряга е светът, а моста между упорития труд и постоянството е талантът.
– Какво обичате да четете?
– Чета преди всичко англоезични автори. Напоследък прочетох осемте стихосбирки на Луиз Глюк, която стана носител на Нобелова награда за литература миналата година. Странно е, че докато работех в Брюксел, през 2007 г. си купих цял куфар със стари книги за 2 евро и между тях беше нейна книга, чиято цена беше едва 8 цента, а сега тя е лауреат на това престижно отличие. Чета също Маргарет Атууд, Ани Пру, Пол Остър. Слушам подкаста на “Ню Йорк таймс” с къси разкази на различни автори. Препрочетох “Братя Карамазови” на Достоевски и “Сто години самота” на Маркес и ги видях със съвсем различен поглед, открих нови неща в тях. Тъй като бях жури в конкурса за Български роман на годината “13 века България”, изчетох всичките книги-кандидати за отличието. Сред тях ми се иска да изтъкна “Хроники на неведомото” на Николай Терзийски, който определено е голям талант. Много ми хареса и “Странстващият албатрос” на Деметра Дулева. Мисля, че има млада, силна българска литература и го казвам абсолютно категорично. Ние сме талантлив народ в областта на литературата и имаме много достойни творци с голям потенциал.
– А с какво си обяснявате успеха на вашите текстове?
– Не мога да си го обясня. Може би защото се опитвам да не подражавам. Знаете ли, че вече има създадени и компютърни програми с последователни менюта за създаване на романи? Когато водя курса по творческо писане, казвам “Когато обичате някой писател безкрайно много, четете го, но вие ставате автор, когато се откъснете от него. Отначало спазвайте правилата, но после създайте свои. Карайки по магистралата, няма да видите нищо встрани от нея, докато не отбиете по някой страничен път. Животът е там, извън главния път”.
– Какво Ви вдъхновява?
– Понякога е една дума, друг път е някой човек, който ми прави впечатление. Когато пиша, се стремя да прогоня болката от живота. Знам, че не мога да го направя, но ние затова сме българи – да превръщаме невъзможното в постижимо. Не трябва да се отказваме.
– Кога и как пишете?
– Пиша, когато имам свободно време, а то е много малко. Когато пътувам на по-дълги разстояния, пиша дори във влака. Иначе го правя предимно късно нощем.
– Имате ли предпочитания какво да пишете – роман или разказ?
– Това също зависи от свободното време, с което разполагам. Когато е малко, пиша разкази. Когато спечеля някоя Писателска резиденция, каквито съм печелила няколко пъти в САЩ, Китай, Швейцария и други страни, пиша роман. Тогава от усилието да го създам дори отслабвам с няколко килограма.
– Поезията не Ви ли изкушава?
– Постоянно чета поезия, но не съм писала никога. Но това е голямата любов в живота ми – истинската, дълбока и неугасваща.
– Някой ден може би…
– Не, не вярвам. Което обичам, не искам да го насилвам.
Николай ВЕНКОВ
сн. авторът