80 години навършва днес един от легендарните футболисти на “Етър” и негов дългогодишен капитан Йордан Ценов. Той е сред създателите на възстановения през 1957 г. отбор на “Етър”, става негов капитан, с него през 1969 г. “виолетовите” за първи път сбъдват голямата си мечта – влизане в “А” група.
Роденият на 25 май 1937 г. Йордан Ценов е сред рекордьорите по мачове в “Етър” – има изиграни в “А” и “Б” група над 400 мача с великотърновския тим. Днес, навръх неговата 80-а годишнина, той отново ще бъде заедно с ветераните на “Етър” и ще си припомнят паметните мачове, а ще бъде и специално почетен от Община В. Търново за огромния си принос към историята на “Етър”.
– Колко години от живота си отдал на “Етър”?
– От 1957 до 1971 година включително. 14 години защитавах цветовете на отбора, само през 1963-64 г. подсилих “Локомотив” (ГО) по нареждане на партията. През 1957 г. “Етър” бе възстановен, от този отбор сме аз, Петър Харалампиев и двама от Трявна – Петър Петров и Васил Николов. Това останахме живите. А иначе имената са много – Донко Долмов, Кото Кръстев, Димитър Байдаков…
– На колко години беше, когато дойде във В. Търново?
– Пристигнах тук през 1956 г. като войник. Направиха един отбор само от войници, викаха отбори за контролни срещи. Дойдоха “Спартак” (Варна), бихме ги с 3:1, после “Спартак” (Плевен) с 3:1… През пролетта на 1957 г. бе сформирана “Б” група, в която бе поканен отбор от Велико Търново, който бе сборен. Шест човека бяхме основните футболисти – титуляри, останалите бяха цивилни – вратарят Борис Михайлов, Кото Кръстев, Донко Долмов и Байдака. Започнахме под името Сборен отбор и точно на 24 април 1957 г. бе възстановено името “Етър”. Класирахме се четвърти, първи стана “Торпедо” (Русе) и влезе в “А” група.
Иначе с футбола съм започнал още като ученик в Ловеч във Военно-техническото училище, бях на 16 години. Оттам отидох в Горна Оряховица и започнах с юношите на “Локомотив”, като през 1955 г. станах основен футболист на тима. Бях централен нападател и дясно крило. Върнах се отново в Ловеч в местния “Торпедо”, където бях голмайстор и през октомври 1956 г. дойдох във В. Търново.
Играехме по системата 3-2-5. От петимата в нападение четирима бяха от “Балкан” (Габрово) плюс един Христо Стоянов – Перката от Горна Оряховица. Никога не съм бил резерва. Сигурно имам най-много мачове в “Етър”, но тогава нямаше статистика, те я водят от 60-те години.
– Кои са ти най-ярките спомени от толкова години в “Етър”?
– Много са, но най-вече победата над ЦСКА в столицата за Купата на Съветската армия през 1960 г., когато ги елиминирахме. Вестниците писаха тогава: “най-после Иван Колев си намери майстора”. Сложиха ме да играя срещу него като десен бек. По-късно вече станах централен защитник, последен в отбраната. Помня добре и друг мач с ЦСКА, когато ги бихме тук с 3:2.
Никога няма да забравя мача с “Бенковски” (Видин) – решителен за влизането ни в “А” група. Бях в безтегловност в първите 10-15 минути от мача, не знаех къде се намирам. Имаше 20-25 анонимни писма и заплахи, че ще ми запалят къщата. А съблекалнята на “Етър” бе ошарена вътре с лозунги: “Етърци, умрете, но победете!” и т.н. Беше голямо напрежение, но бихме с 1:0 и извоювахме влизането в елита.
– Имаше ли голяма радост след мача?
– Аз специално не отидох и на вечерята. Главата ми се пръскаше, бихме ги, но не можах да се зарадвам от огромното напрежение. Преди мача помолих треньора Йордан Томов да не ме пуска в игра. “Какво?! Че аз ако тебе не сложа, те мен ще ме изнесат… Я по-спокойно…”
– Колко години си бил капитан на отбора?
– Доста, сигурно поне 6-7 години. Сдадох капитанската лента в края на кариерата си на Стефан Чакъров, а фланелката си с № 6 предадох на Георги Велинов. Това стана на 29 август 1971 г. и мога да кажа, че е един от най-добрите бенефиси, правени във Велико Търново. Играхме срещу “Спартак” (Плевен), имаше 10 000 души.
– Какво ти е дал футболът и какво ти е взел?
– Футболът ми е дал много. Първо, много приятели. Материално нищо не ми е дал, по нашето време нямаше такива неща. Дал ми е много положителни емоции. За мен Велико Търново остава градът… Има една песен “В Търновград видях едно момиче и влюбих се във него аз”. И при мен стана така. Сега вече живея в София по съвсем други причини. Нищо не ми е отнел спортът. Радвам се, че още съм жив и здрав. Нямам тежки контузии, които да са оставили отпечатък, поне в това отношение съм благодарен.
– Накъде пое след края на кариерата си в “Етър”?
– От 1971 г. десет години бях треньор в детско-юношеската школа на “Етър”. Водех подготвителни групи и децата, после ги пое Трендафил Коцев, защото партията ме прати старши треньор на “Левски” (Лясковец). Те влязоха в “Б” група, но не издържах дълго, хвърлих шапката и се прибрах. Върнах се тук и взех нова подготвителна група, в която беше Трифон Иванов. Преди това при мен бе и Сашо Христов. После бях треньор в Дебелец, но напуснах треньорството и станах началник-снабдяване на Консервен комбинат “Труд” в Дебелец – 16 години чак до пенсионирането си.
– Следиш ли сега футбола?
– Следя и нищо не пропускам, ако ще да играят и детските градини.
– Каква е разликата между тогавашния футбол и сега?
– Голяма е. Сега няма кой да мотивира футболистите отвън – публиката е много малко. Преди ние на тренировка излизахме пред две-три хиляди души… Да не говорим за мачовете в “А” група, където бяхме отборът с най-много публика навън, като се изключат “Левски” и ЦСКА. Няма да забравя тук първия ни мач с “Левски” в “А” група, беше на 18 септември 1969 г. Имахме повече положения от тях, но ни биха с 2:0. Жечев изрита една топка и Митков я вкара, после направихме изкуствена засада за Гунди, но Котков тръгна сам и вкара втория гол. Не мога да забравя публиката в този мач! 40 000 души дойдоха на стадиона…
– Кои са според теб най-големите български футболисти, ако трябва да изброиш три имена?
– На първо място мога да сложа Гунди. Вторият е Иван Колев. Другият голям футболист, срещу който съм играл, е Манол Манолов – централният защитник на ЦСКА. От “Левски” много ми харесваше и Соколов, успях да изиграя 3-4 мача и с него, докато бях на подготовка със “сините”. Поканиха ме да водя подготовка в “Левски”, беше през лятото на 1964 г. В един мач с “Айнтрахт” (Франкфурт), в който ги бихме с 3:1, вестниците писаха: “Успешен дебют на младия Ценов”. А колко съм бил млад – имаше само трима души по-възрастни от мен – Кукуша, Патрата Илиев и Теко Абаджиев. Но не преминах на “Герена”, защото Димитър Стоянов от Окръжния комитет не ми даде бележка от “Локомотив” (ГО) за “Левски”.
– Какво си пожелаваш за своята 80-годишнина?
– Да съм жив и здрав, както съм сега. Бил съм винаги режимлия, пушех само по 3-4 цигари на ден, но съм ги спрял от 40 г. Не мога да тичам като едно време, но мога и ей сега да жонглирам с топката.
Анатоли ПЕТРОВ, сн. авторът и личен архив
