Замяната на доживотния затвор без замяна – има ли цена актът на хуманност?

Проектът за нов Наказателен кодекс, предизвика множество разгорещени дебати още с първоначалното си публикуване. Едно от най-радикалните предложения в НК поставя под въпрос изцяло съществуването на най-тежкото наказание, предвидено от закона в България – доживотната присъда без замяна.
По правило много рядко предложения за смекчаване на предвидените в закона наказания се посрещат добре сред обществото. Почти няма човек, който в годините на прехода да не е ставал пряка или косвена жертва на вихрещата се престъпност на всички нива в обществената стълбица. В резултат, толерантността към извършителите на криминални деяния сред широките обществени маси практически клони към нула.
Както напоследък е модерно да се постъпва с кажи-речи всяко непопулярно предложение за изменение на законите, отпадането на доживотния затвор без замяна бе оправдано преди всичко с европейското законодателство. Както и при някогашния дебат за отпадането на смъртното наказание, отново се поставя въпросът за хуманността, за възможностите за поправяне, привеждат се доводи, че справедливостта и възмездието не са понятия, които се покриват взаимно и т.н.
Истината е, че страшните думи “доживотен затвор без замяна” твърде рядко се чуват в съдебните зали. Не повече от 60 души излежават доживотни наказания в затворите в България, а при по-малко от половината от тях наказанието не подлежи на замяна. В опит да внесем конкретика в твърде теоретичния дебат за отпадането на това наказание ще припомним някои от малкото случаи, когато то е било постановявано от великотърновските магистрати.
Къщата на кошмарите в Буковец 
“Най-върховното удоволствие беше, като стоях и гледах жертвите. Те вече бяха издъхнали. Говоря за дядо си, за Анатоли и Димитър. Сигурно това ме различава от останалите хора.” Ужасяващите признания, записани в съдебните протоколи, са на Лъчезар Трифонов, извършител на едни от най-потресаващите престъпления, на които старата столица е ставала свидетел през последите три десетилетия. През 1999 г. Окръжният съд във Велико Търново постановява доживотен затвор без замяна за Лъчезар, след като го признава за виновен в убийството на 22-годишния студент Димитър Узунов и 9-годишния Анатоли Пъшев.
Първото убийство Трифонов извършва през декември 1992 г. Момченцето Анатоли е дете на негови съседи и често посещавал баткото Лъчезар, за да му помага с уроците в училище или просто да си играят. Един ден в главата на младежа се заражда идеята да използва момченцето, за да изнудва родителите му. Завежда го в наследствената му къща в с. Буковец и го напада с дървена бухалка, покрита с метални шипове. Удря го по главата, докато Анатоли застива бездиханен. След това изхвърля тялото му в пресъхнал кладенец и започва да изнудва родителите му за пари, които уж щял да даде на приятел да помогнат в издирването на изчезналото дете. По-късно съседите разбират, че Лъчезар ги мами, но така и не се откриват улики, които да го свържат със съдбата на изчезналото момченце.
Второто убийство Лъчезар извършва три години по-късно, когато все още тялото на Анатоли не е открито. Трифонов примамва в същата къща в Буковец студента Димитър Узунов. Двамата се познават от казармата, а поводът за поканата е предложението на Лъчезар да свърже Митко с човек, който ще му продадял изгодно автомобил. Узунов взима чантичка пълна с пари, с които да плати возилото, взима си и храна, тъй като Лъчезар го е предупредил, че може да трябва да преспят. Веднъж стигнали до къщата, Димитър е нападнат от своя приятел. Оръжието този път е чук. Ударите са толкова силни, че дръжката на тежкия инструмент се счупва, но Лъчезар веднага грабва втори. Узунов спира да диша едва след девет удара, когато черепът му е напълно раздробен. Убиецът прибира парите, натъпква тялото в чувал, слага вътре и чуковете, след което го хвърля в стария кладенец в двора. Този път обаче не му се разминава.
Във Велико Търново пристига топкриминалистът на МВР Ботьо Ботев. С помощта на психопортрет и някои косвени улики, той успява да накара Лъчезар да си признае за жестокото убийство и да покаже къде е изхвърлил тялото. По-късно полицията намира и костите на Анатоли. В хода на делото срещу Трифонов е приложена експертиза, според която той има личностно разтройство с психопатия и примитивно некрофилско желание.
“Кървавата Валя” и  убийството на Ники Дачев 
61-годишната Валентина Александрова от Поликраище е една от двете обитателки на женския затвор в Сливен, осъдени да прекарат остатъка от живота си зад решетките. За останалите затворници тя е добра и мила жена, която се старае да помага на всеки, плете терлици и чете стиховете на Петя Дубарова. В паметта на жителите на Поликраище Александрова има съвсем друг образ – “Кървавата Валя”, извършител на серия от брутални убийства на възрастни хора.
Тялото на първата й жертва е открито през 1998 г. Велика Кукова е намерена пребита и удушена със собствената си забрадка. Съпругът й Любен е открит в безпомощно състояние с жестоки травми и по-късно умира в болницата. Две седмици по-късно в кома е приета зверски пребитата Севда Ангелова. Тя също умира в болницата от раните си. На финала на започнатото разследване на зверските престъпления криминалистите стигат до Валентина, а в къщата й намират улики, свързващи я с убийствата. Въпреки че взимала пенсиите на убитите от нея хора, парите били толкова нищожни, че трудно могат да бъдат приети като мотив за деянията. За сметка на това Валя се увличала от криминални романи, а според разследващите, двамата й синове, тогава непълнолетни, активно й помагали в убийствата, извършени в повечето случаи с чук. До ден днешен Александрова твърди, че е натопена, но близо двадесетте експертизи, приложени по делото й, включително и такива на ДНК, сочат друго. Синовете й са оправдани от съда, но единият от тях – Владимир, умира при мистериозни обстоятелства няколко години по-късно.
Сред осъдените на доживотен затвор от Велико Търново има още една жена – 39-годишната Маргарита Трифонова, задържана през 1998 г. за убийството на 7-годишния Никола Дачев. Тялото на детенцето било открито в шахта в парка “Дружба” от служител в банка. Седем дена по-рано то било обявено за издирване от родителите си. Аутопсията показала, че Никола е бил душен до смърт. Необяснимата жестокост на убийството разтърсва Велико Търново, а след активни действия по разследването криминалистите успяват да стигнат до извършителя – 24-годишната по това време Маргарита. Според разследването тя примамила Ники в къщата си, след което го удушила с гумено уплътнение на автостъкло. Криминалистите имали съмнения, че преди убийството е блудствала с детето. Разследващите проверяват и съпричастността на Маргарита към други изчезванията и на други деца по това време, но не успяват да намерят никакви улики. За убийството на Ники тя е изправена пред съда, а наблюдаващият прокурор Румяна Ирманова не успява да сдържи сълзите си при прочитането на обвинителния акт. Според експертизите, Маргарита страдала от психично разстройство, което я карало да възприема себе си като мъж. В нейния случай обаче ВТОС проявява милост, като постановява доживотно наказание, но с право на замяна. Въпреки протеста на прокуратурата, апелативните магистрати потвърждават решението.
Шанс за нов живот или възможност за нови убийства? 
“Не мога да приема идеята за отпадане на това наказание. Разбирате ли, става така, че убийците имат всички права на този свят, докато жертвите им нямат никакви. Тяхната дума не може да бъде чута, те са лишени от най-ценното – живота. Аз не мога да се съглася, че техните убийци могат да бъдат превъзпитани. И ако утре тези хора излязат на свобода, кой ще поеме отговорността, ако те извършат нови престъпления?”, споделя пред “Янтра ДНЕС” майката на убития Ники Зорица Радловска. Подобно е мнението и на майката на убития през лятото на м.г. Тихомир Иванов – Таня Мезева. Тя дори написа отворено писмо до министъра на правосъдието Зинаида Златанова с искане доживотният затвор без замяна да не бъде изваждан от Наказателния кодекс. Писмото срещна подкрепата на хиляди хора в интернет пространството.
Не са малко и магистратите, които не приемат предложението за отпадането на наказанието. “Категорично съм против. Има деяния, за които просто няма друго адекватно наказание. Не бива да се забравя, че в отделни случаи целта на наказанието е освен всичко друго и да предпази обществото. При много от тези осъдени можем да говорим за наличие на вид патология и тя няма просто да изчезне с годините”, счита председателят на Окръжен съд – Велико Търново, съдия Мая Маркова. Подобно е и мнението на прокурора от АП Румяна Ирманова. “В цялата ми практика като прокурор няма постановена подобна присъда по мое дело, което може да покаже колко рядко всъщност се налага. Считам, че за да се стигне до нея, съдът е преценил, че са налице множество обстоятелства, които категорично изключват възможността за по-леко наказание. Изваждането й от Наказателния кодекс няма да бъде в услуга на обществото, още повече, че самата обществена нагласа е към искане за все по-голям размер на наказанията дори за много по-леки престъпления”, счита обвинителката. “Дебатът е интересен, като и двете страни имат своите доводи в подкрепа на тезите си. Лично аз, за себе си, все още не мога да преценя кое мнение съм по-склонна да подкрепя. Така или иначе, ние трябва да прилагаме законите такива, каквито са”, споделя Апелативният прокурор на Велико Търново Аня Димова.
Независимо от обществените нагласи, практиката показва, че наказателното право в България става все “по-меко” с годините. Смъртното наказание бе отменено преди повече от 15 години като нехуманно. Правото на прокурорите да настаняват принудително в психиатрия лица с психични отклонения, които считат за потенциално опасни, бе отменено като нарушаващо човешките права. През последните години само това изменение косвено доведе до поне две убийства в региона, които вероятно можеха да бъдат предотвратени. Според магистрати, промените в НПК в годините след осъждането на Лъчезар Трифонов днес биха направили постановяването на доживотна присъда в неговия случай невъзможно. С всяка година убийците получават все повече и повече права. Проектът за новия Наказателен кодекс предлага хуманната възможност част от тях да започнат нов живот след години. Законът обаче пропуска хипотезата тази възможност да се превърне в смъртна присъда за невинни дечица като Анатоли и Ники. Не посочва и кой ще носи отговорността, ако това се случи.
Пламен КАРАИВАНОВ
сн. архив