Юлиан Константинов е един от най-добрите български оперни певци. Завършва Държавната музикална академия “Панчо Владигеров” при проф. Асен Селимски. Още като студент дебютира на сцената на Софийската опера в ролята на Дон Базилио от операта “Севилският бръснар” на Росини. През 1996 г. печели Първа награда и златен медал на Международния конкурс за млади оперни певци “Борис Христов”. Оттогава започва и голямата международна кариера на младия бас с репертоар, включващ над 30 главни басови партии от емблематични опери. Константинов е пял на най-големите световни оперни сцени и е гостувал на най-престижните европейски музикални фестивали. Разговаряме с него преди представянето на операта “Атила” на “Сцена на вековете” във В. Търново, в която изпълнява главната роля.
– Г-н Константинов, ролята на Атила в едноименната опера на Джузепе Верди е емблематична за вас. Как се чувствате, въплъщавайки се в този образ?
– Това е една много трудна вокална роля. Всички опери на този композитор, писани в по-ранната му възраст, са по-трудни физически за изпяване от по-късните му творби. Построена е много високо, така е и при партиите на Одабела, на Форесто, на Ецио. Но пък и в тази опера човек може да се наслади на гения на Верди, така че трудното върви ръка за ръка с приятното.
– При такова вокално предизвикателство как подготвяте гласа си за изпълнението?
– Обикновено гласът трябва да се настрои за една роля, ако на певеца му предстои в следващите месеци да изпълнява точно нея. Иначе за самата поддръжка на гласа е нужно всеки божи ден да се пее.
– Какво очаквате от представлението на сцената на Царевец?
– Очаквам да се получи прекрасно представление. Надявам се да успеем да преодолеем всички трудности, които съпътстват тази толкова мащабна постановка. Правим само една репетиция, а сцената е много различна. Това налага преразпределение на декорите, на движението по нея, дори мястото на диригента се наложи да бъде променено, защото голяма част от оркестъра не го виждаха.
– Като ученик сте се занимавали със спорт. Тренирал сте волейбол в “Левски” и дори сте бил капитан на отбора. Как се пренасочихте към музиката?
– Да, спортувах активно, но един ден с приятел от отбора отидохме у тях, пусна ми концерт на “Дийп Пърпъл” и бях толкова запленен, че забравих за всичко друго. От този момент нататък исках само да свиря на китара и да правя рок музика. И досега с моята група “Кокаин” продължавам да практикувам това за удоволствие в свободното си време. Иначе със спорта приключих още на 18-годишна възраст, ако не броим фитнес упражненията вкъщи, но с тях просто се опитвам да не пусна шкембе. Все пак артистите се показваме пред хора и трябва да сме отговорни към външния си вид.
– А как преминахте от рока към операта?
– Това се случи по естествен път. Вуйчо ми дълги години беше певец във Старозагорската опера. Ние все пак живеехме в различни градове и не съм имал чак толкова пряко въздействие в това отношение, но и баба ми, която е от същия род, свиреше на пиано. То все още е вкъщи, но вече само като мебел, защото е произведено през 1878 г. Може би тази искра към класическата музика дойде още преди рока и спорта. Аз още от най-ранно детство бях запознат с оперното изкуство. След казармата, когато реших да кандидатствам в консерваторията, майка ми ме прати при вуйчо ми, за да прецени дали ставам за професионален оперен певец. Отидох точно в деня, в който играеха “Тоска”. Вечерта след представлението колегите му от операта се събраха у тях и всички не спряха да ми повтарят как рок певците нямаме достатъчно изявени и силни гласове. На другата сутрин, когато вуйчо ми предложи да ме разпее, аз реших да се докажа. След две вокални упражнения той каза “Вече никакъв рок. Само опера.” и така тръгнах по пътя на операта.
– Ласкаеше ли ви това, че ви наричаха “Младият Гяуров” и “Новият Борис Христов”?
– Това беше в годините, когато бях млад и оттогава е минало много време. Въпреки това се лаская от мисълта, че свързването на моето име с тези големи певци е било плод на приликата в някои вокални отношения, защото имам колеги, които дълги години използват физическата си прилика с Николай Гяуров, претендирайки, че са големи певци.
– Какво е усещането да сте на големи сцени като Миланската скала, Метрополитън, Ковънт гардън и други такива от световен мащаб?
– Големите сцени са големи, защото носят страшно много история. Там се прави музика на изключително високо ниво и всеки артист излиза с трепет на подобно място, на което са пели най-големите гласове. В Миланската скала например са представяни за първи път редица опери на Верди и това няма как да не вълнува всеки артист, стъпил там. Всичко това носи един почти магически момент в представленията на тези сцени.
– Имате ли любими роли от всички, които досега сте изпълнявали?
– Имам, разбира се. Много харесвам Дон Карлос от едноименното произведение на Верди. Харесвам и Борис Годунов, Мефистофел от “Фауст” на Гуно, Атила и Закария от “Набуко”, както и други, които са по-скоро за пеене, отколкото за пеене и игра.
– Мечтаете ли за някоя роля?
– Да, има две роли, които съм си мечтал да изпълнявам още като студент, но и досега не съм имал удоволствието да изиграя. Това са Мефистофел от едноименната опера на Боито и Досифей, а защо не и Иван Хованский в “Хованщина” на Мусоргски.
– А как се чувствате като участник в толкова много и различни телевизионни формати: “На кафе”, “Аз обичам България”, Биг брадър”, “Маскираният певец”?
– Във всички се чувствам прекрасно. Приемам ги дори като един вид актьорска изява. Единствено в “Стажантът” не се чувствах добре и не ми донесе удоволствие.
– Скоро ще продължите с “На кафе” заедно с Гала?
– Да, въпреки че все още нищо не е сигурно, мисля, че предстои да започнем новия сезон. Там екипа, с който работя, е наистина прекрасен, както и самата Гала. Когато човек работи с нея, разбира, че в действителност е още по-хубава. Тя е невероятен човек и професионалист.
– Как Ви се отрази пандемията и социалната изолация, свързана с нея?
– Ние в телевизията не сме спирали да работим. Иначе ни се отрази като на всеки друг човек.
Николай ВЕНКОВ
сн. Марина Чамуркова и operasofia.bg
