Влюбена във върховете, учителка достигна подножието на Еверест /втора част/

След Катманду Цвета и групата летят до Лукла – най-опасното летище в света, построено през 1964 г. на 2800 м надморска височина под погледа на известния алпинист новозеландец сър Едмънд Хилари. От там Недева и останалите започват високопланинския хималайски трекинг с изкачване към Пангбоче, където е и първата им нощувка в планината. На другия ден българските туристи стигат до столицата на шерпите – Намче базар и до Дингбоче. Всички селища, включващи в името си “боче”, се обитават временно, само в сезоните, които позволяват това, пояснява Цвета и продължава разказа си за екзотичното пътуване. Следващата нощувка е в Горакшеп – най-високото място за пренощуване, намиращо се на 5164 м н. в. Следва изкачване на връх Калапатар (5543 м) и връщане в Дингбоче, откъдето пътят нагоре продължава към връх Айланд пик (6189 м). За съжаление Цвета не успява да го изкачи, въпреки че се чувства в кондиция да го направи. На височина 5894 м изведнъж ѝ прилошава, започва да ѝ се вие свят и остава без никакви сили. Тогава преценява, че е по-добре да се върне в базовия лагер и заедно с единия шерп слиза обратно.
“При такива високопланински преходи аклиматизацията включва при достигането на определена надморска височина задължително да се надгради с лека следобедна разходка до над 400-500 м денивелация. Вечерта се спи на по-ниско, а на следващия ден се изкачва още по-голяма височина и се надгражда постепенно, за да може организмът да свикне с разредения въздух и надморската височина. Задължителен е приемът на много течности и храна, богата на протеини и въглехидрати. Абсолютно са недопустими алкохолът и цигарите. Изкачванията във високите планини се правят през нощта и рано сутрин, за да може ледът да е твърд и с “котките” да се стъпва по-стабилно по него”, посочва тънкостите Цвета. През цялото време се следи и за симптоми на високопланинската болест – главоболие, световъртеж, повръщане, разстройство, отоци или неадекватно поведение, допълва тя.
В крайна сметка в следващите дни великотърновската учителка все пак успява да стигне до първия базов лагер на Еверест. Тя остава изненадана колко много хора има там и за пореден път се убеждава в нашата нищожност пред майката Природа. И при това пътуване осъзнава колко дребни са всъщност проблемите ни, колко необятен е светът и възможностите пред нас, колко малко време имаме да живеем със сърцето си тук и сега.
“Да видя Еверест с очите си, беше моя мечта. Исках да си пия чая, гледайки ледника Кумбу и връх Сагарматха (непалското име на Еверест), което означава “Високо в небесата”, да се докосна до Хималаите и да ги почувствам… И го направих”, казва развълнуваната учителка, показвайки снимките, на които държи бисквитка “Еверест” и чаша топъл непалски чай на фона на величествената планина.
За своето триседмично приключение в Непал Цвета и останалите българи от групата случват на прекрасни метеорологични условия. Температурите през деня са около 15 градуса, но след залез слънце става много студено. Лоджите, в които отсядат туристите, се отопляват с печка, като основното гориво е твърдо – изсушени фекалии от як, тъй като над 3500 м н. в. не виреят никакви дървесни видове. В сградите няма водопроводи и водата се носи с туби от околните извори. Местните са направили и специални приспособления, подобни на сателитни чинии, в центъра на които се поставят съдове с вода, в които да се топли от слънцето. Работната седмица на местните жители е от неделя до петък, като на работа ходят само мъжете. В събота е денят за почивка, в който се почистват къщите, главно чрез измитане и проветряване; къпят се; пере се навън със студена вода, а простири няма – дрехите се просват върху оградите и покривите да съхнат на слънце. Къщите обикновено са изградени от дърво върху каменни помещения, в които се подслоняват животните. В по-ниските части на планината основното домашно животно е дзо – хибриден вид между говедо и як, докато в по-високите райони се отглеждат предимно якове. Животните си съжителстват абсолютно свободно с хората и са на почит. Може би и затова местните избягват да ядат месо. Основната им храна е ориз, леща, дребни картофи, различни зеленчуци и много супи, доставящи чрез течността допълнителен кислород за тялото. В Непал и в Хималаите Цвета и останалите от групата се хранят изцяло с приготвена на момента прясна храна. Често се чака по час-час и половина за сервирането ѝ, но всичко се прави с лично отношение и внимание. Алкохол там не се произвежда, с изключение на бира, като Цвета е виждала три вида – “Горка”, посветена на непалските воини гуркхи. Те се отличават като изключителни в бойните схватки, много смели и предани са, много силни физически и невероятно издръжливи. Другите два вида бира са “Еверест” и “Непал”. Великотърновската учителка остава изключително изненадана от българското червено вино, което им сервират в последния ден от пътешествието в Непал. Оказва се, че произведеният в Ямбол гроздов еликсир е нещо, което не просто е занесено от някой турист, а напитка, която има редовен внос.
В триседмичното си посещение в азиатската страна българката разглежда няколко храма и манастира, сред които и най-високия в света; селището, построено от първия бял алпинист, изкачил Еверест на 29 май 1953 г. – новозенландеца сър Едмън Хилари; вижда “умиращия” ледник в подножието на върха; светилището с плочи на алпинисти, сред които са и тези на Христо Проданов и Иван Томов; старата столица Бактапур, унищожена при земетресение; свещения хълм за кремации в Непал – Пашупатинат ; храма с маймуните – Сваямбунат и много други забележителни места.
След пътешествието си в Непал, на път за България, Цвета за кратко преминава и през Дубай. Този рязък скок между два коренно различни свята я изумява. В представите ѝ те са израз на силната човешка воля – единият при сблъсъка с великата природа нагоре по вертикала и успеха в навлизането високо в планината, а другият – долу в ниското – с изграждането на небостъргачи върху пясъчната пустиня.
Завръщайки се от Непал, Цвета поставя на учениците си задача да помислят и да споделят каква е тяхната цел и каква цена са готови да платят за постигането ѝ. Така тя иска да ги предизвика да мечтаят и съзнателно да работят за сбъдването на своите желания не само по хоризонтала, но и по вертикала – все по-нагоре в развитието си. Защото Цвета смята, че само когато излезеш от зоната си на комфорт, започнеш съзнателно да развиваш себе си и да насочваш енергията и усилията си по пътя към мечтата, ти вече си Човек и живееш истински.
“Връщайки се в България, аз осъзнах колко много имаме ние, българите. Постоянно се оплакваме от нещо, но не си даваме сметка колко ценно е да имаш течаща вода, осветление, топлина, електричество, домакински уреди… Имаме толкова много неща, за които някои хора само си мечтаят”, завършва разказа си Цвета и продължава да сбъдва целите и мечтите си. И вярва, че някой ден ще се върне отново при Еверест.
Николай ВЕНКОВ
сн. личен архив