(Продължава от предишния брой.)
В миналия брой ви разказахме за пътуването на великотърновката Снежана Боянова до пустинята Хуакачина, където се намира единственият оазис в Южна Америка, и разходката ѝ до езерото Титикака.
Втората част от пътешествието на Снежи в Перу било посветено на двата трека в планините Аусангате и Салакантей, които тя била резервирала още от България. И двата тръгвали от Куско – старата столица на инките.
Преходът в планината Аусангате, висока над 6000 м, великотърновката направила в група от пет души. “Имаше много езера, а гледките бяха изключително красиви. Навсякъде срещахме алпака – животно, което прилича на овца, но е с малко по-високи крака, има повече вълна, а муцунката му е обла”, споделя пътешественичката. “Тук на местата за къмпинг фирмата, организираща трека, беше изградила колиби, в които опъваха палатките, и така беше по-комфортно, ако вали или духа вятър. Бяха покрити със слама и се сливаха с природата, която през този сезон е жълта, защото тревата е изсъхнала. През дъждовния сезон всичко е зелено”, обяснява тя.
Групата първо вървяла в тази част от планината, която ѝ напомняла на нашите планини, после навлезли в Червената долина. Пръстта, планините, всичко изведнъж станало керемидено, като на места било много ярко, а на други имало и нюанси на жълтото. “Надморската височина беше 4900 м и това оказваше влияние върху нас, защото започнахме да се изморяваме. На тази височина няма достатъчно кислород и трябваше да си почиваме на всеки 10 крачки. Това ми беше най-трудният момент. После слязохме до лагера, от който се изкачихме до точката, от която тази Цветна планина се вижда най-добре. Човек не може да си представи, че може да съществува такова нещо – скалите са на пластове и всеки е различен цвят. На залез и изгрев гледката е впечатляваща. На мен тогава ми дойдоха силите, сякаш превключих на друг режим. Много ми помогна това, че от йога знам как да дишам правилно”, продължава интригуващия си разказ Снежи.
Великотърновката съветва другите пътешественици да внимават, защото има фирми, които организират подобни преходи, но те работят в сивия сектор и не са от най-коректните. В Куско има стотици фирми, организиращи пътувания. Всяка трета врата е към такава компания. Някои предлагат трекове и на доста по-ниска цена, от тази, която тя е платила, но от собствен опит и от разговори с други ѝ става ясно, че вероятността да бъдеш измамен е напълно реална. Тя е доволна, че е избрала големи фирми и организацията е била перфектна. А храната на трековете надминала очакванията ѝ. “В Куско в ресторантчетата ми беше трудно да си намеря нещо изцяло веганско, а в планината се съобразяваха напълно с моите предпочитания. Там си беше гурме туризъм. Имаше по 6-7 различни ястия, почти всички бяха вегански. Разнообразието беше голямо, храната не се повтаряше. Всичко се готвеше на място в палатка-кухня”, разказва Снежи, която е веган от 2013 г.
Освен храната в Куско, другият проблем за нея бил, че голяма част от местните не знаят английски език и се разбирала трудно с таксиметровите шофьори, сервитьорите и хората на улицата.
Между двата трека имала един ден, в който да си почине и да си изпере дрехите.
По време на втория преход в планината Салкантей Снежи вече била в суперформа. Разказва, че когато навлезли по пътя на инките към Мачу Пихчу, започнали да се появяват много археологически паметници, напомнящи за древните господари на тези земи. Инките не са имали писменост и не са оставили никакви документи за себе си. Затова може само да се гадае за какво са служели тези постройки. От тяхното време са останали много селскостопански тераси, където са отглеждали различни култури.
Снежи отваря скоба и обяснява, че забравеният град Мачу Пихчу е открит през 1911 г. от американския изследовател Хайръм Бингъм. Той бил в района през дъждовния период и някакво местно семейство му казало, че в планината има нещо, но никой не искал да го заведе. Все пак изпратили с него едно от малките деца. Джунглата е била превзела древния град и самият Бингъм в началото не осъзнал на какво е попаднал.
Днес Мачу Пихчу е най-посещаваният туристически обект в Перу. По думите на Снежи на паркинга до него всяка минута пристигал и тръгвал автобус с туристи.
Великотърновката била силно впечатлена от градежа на древните инки. “Наблизо имаше каменоломна. Явно от там са вземали камъните. В първите 3-4 реда блоковете, от които бяха направени сградите, прилепваха идеално, без спойка, не можеш карфица да пъхнеш между тях. На един метър височина ставаха по-обли, имаше кирпич. Стените на всички постройки са направени с лек наклон навътре, а вратите, нишите в стените и прозорците са с трапецовидна форма. Това ги прави по-устойчиви при земетресение. Бингъм казва, че толкова много познания за архитектурата, за текстила и изработката на глинените съдове не може да се натупат за кратко време. Според него това са натрупани знания отпреди инките. Те са започнали да се наричат така около 1350 г., когато един от водачите им решил, че вече няма да се прекланят на богинята майка – Пачамама, а на слънцето. Инка идва от местния език кечуа. Инти е слънце. Взели са първата сричка, а втората сричка е от дума, която означава мощ. Инка буквално означава мощта на слънцето. Логично е да се прекланят на него, защото на тези височини е студено и когато то изгрее, всичко се променя. Но въпреки че много са искали да наложат култа към слънцето, е останало и преклонението пред Пачамама”, не спира да разказва Снежи.
Другото, което я впечатлило на Мачу Пихчу, е природата. Планините приличали на огромни игли – стръмни остри и високи, имало гранитни откоси по 1000 м. Дните преди да се качи в района имало пожар и все още било леко задимено. Но така далечните хълмове изглеждали още по-мистични.
“Около самия град имало много тераси с царевица, киноа и картофи. Те са невероятно укрепени, водата, която се стича от планината, не може да ги разруши. Най-отгоре има плодородна черна земя, която са пренасяли от ниското. Уникално е като изпълнение”, допълва търновката.
След Мачу Пихчу Снежи се отправила към Икитос, малко градче на р. Амазонка, откъдето тръгнала по вода навътре в джунглата с група от други търсачи на силни усещания. Завели ги в малко наколно селище, където преспали.
По време на разходката по реката видяла розови делфини. Посетила Център за спасени животни. Там един папагал толкова много си харесал копче на блузата на Снежи, че не спрял да го кълве, докато не го откъснал. Имало още ленивец, анаконда, костенурка, маймуна, боа.
“Видях високите планини, джунглата, пустинята… усетих парещото слънце и студа, но най-хубавото на пътуването е завръщането у дома. Изведнъж всичко ти става още по-мило, защото другият свят е интересен, но е по-сладко да се върнеш в твоя свят, където са корените ти и хората, които обичаш”, мъдро заключва Снежи Боянова.
Весела КЪНЧЕВА
сн. личен архив
