Александар Георгиев е роден 1983 г. в сръбското село Църнощица до Босилеград. Дядо му е офицер, участвал във Втората световна война, а прадядо му е участник в двете Балкански войни и Първата световна война. Разказите им запалват в него любовта към историята, а техните действия предопределят интересната му съдба.
Александар завършва основното си образование в Босилеград, след което учи и в местната гимназия. Желанието му е да продължи да следва история или право. Още тогава той иска да учи в България, но не му дават виза и паспорт. Затова се принуждава да кандидатства в университета в Ниш. Приет е и в двете специалности, но вътрешният му глас го спира и Александар отказва да се запише да учи там. На следващата година отново кандидатства за виза и паспорт и така през 2003 г. започва обучението си по история във Великотърновския унивреситет “Св. св. Кирил и Методий”.
“Когато дойдох да се запиша в университета и видях В. Търново бях много щастлив. Това е един прекрасен град. В него всеки камък е история”, спомня си Александар. Любопитството и любовта му към старините го карат веднага да се зарови из информацията за всяка уличка и сграда, за личностите, живели в града и за други интересни неща, свързани със старата столица на България. Вместо да се опознава с колегите си, той предпочита да обикаля множеството църкви и манастири в региона. Преподавателите си от ВТУ определя като изключителни специалисти и сладкодумни разказвачи. След като завършва успешно бакалавърската си степен, той записва магистратура “Нова и съвременна история на Европа”, но тъй като все още няма българско гражданство, а и семейни причини го налагат, той се прибира в Босилеград. Имайки нужната квалификация, Александар се надява да започне работа като учител по история. Оказва се обаче, че в Босилеград този предмет не може да преподава човек, който я знае, а този, който е приятел на кмета, разказва младият мъж. От него се изисква да преподава така, че да говори повече за сърбите, а не за българите. Той обаче отказва да прави това, защото
за него историята е истина,
а не лъжа, и трябва да се
поднася такава, каквато
е запазена в архивите.
През 2012 г., чрез Културно информационния център в Цариброд, филиал Босилеград, Александар кандидатства и получава одобрение по проект “Роден език и култура зад граница”. По него се преподава история и български език на ученици от 8-ми и 12-и клас, желаещи впоследствие да учат в България.
“Когато влязох за първи път в класната стая, всички ме гледаха с недоверие и мислеха, че историята е несериозна и скучна наука. Аз обаче започнах да им разказвам както си знам и мога да се похваля, че от първия ми курс на обучение имам петима ученици, които станаха историци и сега самите те преподават история”, разказва Александар.
Проектът приключва след 2 учебни години и през 2014 г. младежът кандидатства в Софийския университет, където впоследствие завършва семестриално докторантура на тема “Западните покрайнини между двете световни войни”. Предстои му защита, за която обаче все не успява да намери свободно време. Докато следва в столицата, младият историк посещава Националната библиотека “Свети свети Кирил и Методий”, където с изненада установява, че за Западните покрайнини има едва 3 книги, съдържащи твърде оскъдна информация. Затова решава, че сам трябва да се захване с писане. Така създава немалко статии и доклади по темата. За това от голяма полза му е богатият архив от вестници и списания за Западните покрайнини, съхраняван в Регионална библиотека “П. Р. Славейков” във В. Търново.
Александар има за разказване и немалко интересни семейни истории. Ето защо
се е захванал с писане на книга
с разкази за родния край,
оформени като беседи с неговия дядо. Действието описва всичко, което се прави в родното му село в рамките на една календарна година – ежедневието, празниците и обичаите на забравените българи от Западните покрайнини. Така той иска да опази спомените на всички, които са ги споделили с него, за следващите поколения.
Като внук и правнук на двама участници в няколко войни, Александар съхранява немалко любопитни истории, разказани му от тях.
“Прадядо ми, който участва в двете Балкански войни и в Първата световна война, в продължение на 7 години не се бил прибирал вкъщи. Преди да тръгне за фронта през 1912 г., баща му го оженил. Той преспал със съпругата си и заминал на фронта. Като се върнал, двамата с жена му не могли да се познаят. През 1919 г. се родил дядо ми Любен. Когато започнала Втората световна война, той също заминал на фронта и постепенно се издигнал в редиците на армията. Дошла обаче 1944 г. и България попаднала под комунистическа власт. Участниците във войната от Западните покрайнини били принудени да се върнат по домовете си и оттам били изпратени на фронта да се бият на страната на югославските партизани, а всичките им военни звания били отнети. Така дядо Любен накрая се прибрал в Църнощица и започнал да се занимава със земеделие, та чак до 2000 г., когато почина”, разказва сладкодумният историк.
“Сине, ние сме си българи.
Сърбите каквото щат да
говорят, кръвта вода не става.
Всяко дърво си има свои корени, а нашите корени са си български”, не спирал да повтаря дядото, който често учел своя малък внук и на различни бойни хватки и команди.
Една от историите на дядо Любен е свързана с великотърновското село Никюп. Всичко започнало с бягството на неговите чичо и стринка от Босилеград, които се заселили някъде в България. Дълги години никой не знаел къде точно са се установили те, тъй като след 1920 г. в Сърбия било забранено да се разпитва за роднини, живеещи в чужбина. През Втората световна война дядото на Александар, като офицер в армията, обикалял с войниците из българските земи. Минавайки през търновските села, той и бойните му другари попаднали в Никюп, където видели огромни, апетитни дини. Колкото и да били изгладнели, те все пак решили да покажат доброто си възпитание и да поискат разрешение да си откъснат и да похапнат. Дядото на Александар забелязал, че една жена ги гледа и решил да се помоли на нея. Когато попитал дали може да вземат една любеница, чувайки говора му тя трепнала. Попитала го откъде е, а той ѝ обяснил, че е от село Църнощица и разказал малко повече за себе си. Изведнъж жената скочила и го прегърнала. Оказало се, че това била сестрата на неговата майка, разказва любопитната история Александар.
“Когато някога отидеш в България, намери село Никюп и разпитай за тази жена”, казвал често дядо му, но докато младежът е студент във В. Търново, така и не успява да посети селото. Не прави това дори когато през 2004 г., под ръководството на проф. Казимир Попконстантинов от ВТУ, заедно с група англичани, участва в разкопки в Никополис ад Иструм край Никюп.
Тази година Александар решава да си купи къща в някое от търновските села. Ето че най-накрая попада и в Никюп. Озовавайки се на центъра, той все едно вижда място, където вече е бил. Същото е усещането му и когато влиза в къщата, която му предлагат за продажба.
“Нищо случайно няма в този живот. Нищо не съм планувал, ходих на огледи къде ли не и накрая купих къщата точно на рождения ден на баща ми”, разказва Александар. Той харесва селото и смята, че е добре уредено, далновидно управлявано от кметицата, чисто и с много усмихнати хора. Къщата на Александар е стара, но поддържана и с малък ремонт скоро ще е готова за обитаване.
“Моето желание наистина
е да живея в Никюп,
тук виждам бъдещето си.
Селото е много по-хубаво за живеене, отколкото града. Ще си купя кола и ще си пътувам. Там няма да се затварям между 4 стени и да стоя пред телевизора и компютъра. Когато си на село, излизаш на двора и винаги има какво да правиш. Ние сме свързани със земята, която обработваме, а тя ни дава своите плодове и ни се отблагодарява, казва българинът от Западните покрайнини.
В момента Александар работи в цех за производство на вафли във В. Търново, но все още мечтае да се развива професионално в сферата на историята. Желанието му е да се занимава с изследователска дейност в музея, в архива или на друго подобно място.
“Става ми жал, когато тук, в България, ме наричат сърбин. Аз не съм сърбин. За мен донякъде това е и обидно, защото сърбите много са ни мачкали. Ние сме си българи, независимо че сме родени на територия, която вече не е българска. България е много хубава страна. Родината е тук. Много хора се вайкат и тръшкат, все питат какво ни е дала тази страна. Тук искам да им припомня думите на 35-ия американски президент Джон Кенеди, че
не трябва да питаме
какво ни е дала държавата,
а какво ние можем да ѝ дадем.
В България има много умни хора, просто тези умове трябва да се стимулират. И мисля, че накрая нещата ще се получат. Аз съм оптимист”, казва Александар и продължава да гледа напред към своето бъдеще тук, в неговата татковина.
Николай ВЕНКОВ, сн. Бранимир Бонев
