Проф. д-р Дора Христова вече 27 години ръководи най-известната хорова формация в света – “Мистерията на българските гласове”. Българският хоров диригент и преподавател е родена на 1 март в с. Дъбово, Старозагорско. Носител е на редица престижни награди и отличия, сред които на орден “Кирил и Методий” – първа степен, на “Златна лира” и “Кристална лира” на Съюза на българските музикални и танцови дейци, както и на голямата награда на Салона на изкуствата на НДК – 2002 г., на множество грамоти и дипломи на Съюза на българските композитори за първо изпълнение на българско произведение.
Под ръководството на проф. Христова вокалният ансамбъл “Мистерията на българските гласове” е гастролирал в почти всички държави в Европа, Северна и Южна Америка, Азия, Индия и е изнесъл над 900 концерта в най-престижните световни концертни зали. През 1990 г. заедно с хора тя е удостоена с най-високата американска награда “Грами”. През 1994 г. Дора Христова отново е номинирана за “Грами”.
През последните години, освен че успешно ръководи международните изяви на народния хор, тя е и преподавател в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив.
– Г-жо Христова, кога за първи път почувствахте магията на българския фолклор и избрахте да му се посветите?
– Всичко стана много случайно, но беше любов от пръв поглед. Завърших хорово дирижиране в консерваторията, а там се преподаваше основно западно-европейска музика. Фолклорът беше застъпен най-вече като теория. Държавният ми изпит беше върху реквиема на Моцарт и никога не съм предполагала, че ще се занимавам с народна музика. Постъпих на работа в детския радиохор, но след три месеца останах без работа. Тогава в народния хор като диригент работеше големият композитор Красимир Кюркчийски. Предложиха ми да отида да му помагам, защото той няма афинитет към диригентската работа. Знаете ли, тогава за първи път чух тези гласове и не знам каква магия се случи с мен, но се влюбих в тях. Този уникален звук, който няма нищо общо с класически поставените гласове. Това е друга красота. Като слушаш тези гласове, настръхваш целият, те въздействат върху цялото ти тяло, върху психиката ти. След тази моя първа среща с “Мистерията на българските гласове” започнах да работя всеотдайно с този хор. Направих записите на много от неговите най-известни песни. След това Кюркчийски напусна, както и аз, защото ми предложиха работа във военния оркестър като диригент на мъжкия хор. Но след 1 г. ме поканиха отново в този народен хор. Тогава се възпламени отново същото чувство към тези гласове. Красива палитра от гласове, а за песните да не говоря по какъв уникален начин ми въздействаха. След 3 г. пак напуснах, защото ми предложиха по-хубава работа, и за трети път се върнах в този хор – тогава самите певици поискаха отново да работя с тях, защото съществуването на “Мистерията” беше под въпрос. За шест месеца трябваше да докажем, че можем. Аз им вярвах на тези хора, знаех какво могат и какво трябва да се направи, за да дадат най-доброто от себе си. На петия месец вече започнахме да записваме за златния фонд на националното радио. Тогава дойде американецът и ни хареса, повярваха ни и певиците с още по-голямо настървение започнаха да работят.
– Вярно ли е, че само по нашите географски ширини се раждат такива уникални женски гласове?
– Такива гласове са се раждали по цял свят. По време на Средновековието, когато в Западна Европа се появяват първите композитори, авторската музика и операта, ние сме под турско робство. Затова при нас музиката не се развива. Жените стоят вкъщи, плетат, пеят песни и свирят на самоделно направени инструменти или пеят на нивата от мъка и от радост. Благодарение на това сме запазили вокалната си традиция, да не говорим за костюмите и шевиците. Така че в резултат на тези 500 години робство, когато българите са живели в една затворена система, традиционната култура е съхранена. Чак през XIX век, когато идва Освобождението, започва да се създават основите на ред културни институции – операта, консерваторията, но в същото време ние сме съхранили едно огромно културно наследство, което вече няма аналог в света.
– Как се обработва и съхранява един такъв глас?
– Имаме студенти в консерваторията, които са започнали като певици с академично поставени гласове и искат да пеят фолклор. Но те не могат да се научат да пеят по този начин. Това не е талант, нашите певици се раждат с тази физиология. А за развитие на гласовете е много трудно да се говори. В процеса на работа може малко да се увеличи диапазонът, да се увеличи звукът с техники за дишане, да се разкраси, но ако не си роден с този талант, няма как да се получи. Звукът се произвежда в ларинкса, а неговата мускулатура е уникална. Имаме много последователи в чужбина, които искат да пеят като нашите жени и да имат същия репертоар, обучаваме ги, даваме всичко от себе си, но не се получава. А как се съхранява ли? С голяма хигиена на гласа. Трябва да се спазва много строг режим, а на първо място е изискването за много малко натоварване на гласа, защото гласните връзки бързо се преуморяват. Но в същото време трябва да се пее ежедневно с глас така, както го е създала природата. Важно е и дишането – естественото дишане е гръдното, нискоребреното и диафрагмалното, което помага на певците да имат по-голяма фраза, повече тембър в гласа, повече обемност. Работи се много деликатно и внимателно с тези певици, освен да се съхрани тяхната индивидуалност като репертоар и като стил, да се направят хористи и бъдат ансамбъл. Това е много дълъг процес, а днес младите хора нямат това търпение.
– Колко дълъг е животът на един такъв глас?
– Зависи какво отношение имаш към този глас. Може за една година да го унищожиш, ако пееш по кръчми, пушиш, не спиш достатъчно и не работиш правилно с него. Но има и друго – колкото повече правилно пееш с този глас, толкова по-дълъг живот ще имаш. Младите не разбират това, искат изведнъж всичко да постигнат, нямат търпение и не щадят гласа си.
– Как се става хорист в “Мистерията на българските гласове”?
– Певицата трябва да има подходящия глас, тембър и качества. Приехме доста млади момичета, но те нямат издържливост и сега ги уча как да дишат, как да работят правилно с гласовете си. Трябва да могат да издържат по два часа пеене на сцената по време на концерт. Ние сме имали по 14, 18, 20 концерта всеки ден. Тази издържливост е резултат от дълги години работа.
– Как се ръководи с успех един многоброен женски колектив?
– Е, има противоречия, но ни обединява общата мисия. Всичко останало е дребно и незначително. Като едно семейство сме и работим за една цел – да се покаже по най-добрия начин българският фолклор и да сме на сцената щастливи от това, което правим. Аз обичам искрено тези жени. Виждам ги, че когато пеят, те живеят. Те са бойци, воюват на сцената. До такава степен са одухотворени – ако някой в публиката плаче, и те плачат, ако някой се радва, и те се радват. Има искри, електричество между нас.
– Какво прави нашата музика толкова интересна за чужденците?
– Това наше българско музикално наследство днес се оказва много оригинално, екзотично. В музиката ни можем да срещнем и ориенталски нюанси, и арабски. Имаме мелодични решения, асиметричните размери, които днес може да се каже, че се откриват дори в източните бойни изкуства. Двугласието, което е характерно за южната част на Балканския полуостров – Албания, Гърция и западните части на България. Едно изключително голямо разнообразие е музиката ни. Ето защо тя толкова учуди и развълнува света.
– Достатъчно ли българска народна музика звучи у нас през последните години?
– Когато тръгнахме в края на 1988 г., ситуацията беше съвсем различна. Ние, като хор на радиото и телевизията, записвахме и произвеждахме музика едва ли не ежеминутно. Тогава в България се слушаше тази народна музика. Нали знаете, не всеки е пророк в собствената си държава – тогава не се оценяваше всичко това. Не се знаеше какво притежаваме, не се разбираше. Когато излязохме навън и когато едва ли не целият свят ни вдигна на ръце и каза: “Най-красивата музика на планетата”, в България се усетиха, че имаме нещо много хубаво и интересно. Имаше един момент, в който много се слушаха нашите записи. В резултат на външното влияние и събитията, които последваха (икономическата дестабилизация), много бързо навлезе западното влияние, както и музиката на нашите съседи. Навлезе нещо, което е по-лесно усвоимо – поп фолкът, който се консумира по-лесно. Снижи се интелектуалният капацитет на нашия народ.
– Хорът е много по-популярен в чужбина, отколкото у нас, и това вероятно се дължи на факта, че правите по-малко концерти в страната.
– Преди време имахме предложение да направим концерт в България, но ни казаха, че това трудно ще се случи. В крайна сметка не го и направиха, но знаете ли защо? Защото нашата музика била елитна музика, т.е. не е масова. В България наистина нямаме много концерти и то поради финансови причини. Но по света е друго – навсякъде има изключително голям интерес. Има една такава приказка: “Всяко чудо за три дни”. Е, нашето чудо издържа повече от 25 г. В последните 5 години сякаш има възраждане на интереса към българския фолклор. Има нещо вечно в него, което като че ли се опитват да открият съвременните българи. Много са проблемите ни, а във фолклора, включително и в народните танци, те намират онази енергия и сила, която им помага да изкрещят “Дръж се земьо, шоп те гази”.
– Коя е вашата любима народна песен?
– Много обичам всички песни от нашия репертоар, но не знам защо през всички тези години много се вълнувам, когато слушам “Лале ли си, зюмбюл ли си”. Това е една песен за красотата на българката. Тя е много красива жена. Може би затова всичко, което е създала, е безкрайно красиво. Това трябва да оцени и съвременната българска жена.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
