Проф. д-р Петко Петков: “Българското общество е преживявало много по-страшни кризи от сегашната”

– Проф. Петков, как ви промени историческата наука, на която избрахте да се посветите?
– Когато бях тийнейджър, имах голямо желание да се занимавам с музика и дори кандидатствах в академията в Пловдив. Но реших да послушам майка ми, която ме посъветва с моето пълно отличие от средното училище да подам документи и за нещо друго. Така записах история във ВТУ, а след това завърших втора специалност “Музика”, за да удовлетворя и моя страст към изкуството. Така че историята не е нещо, за което съм мечтал или обичал още от малък, но с времето ми стана интересна. По-късно осъзнах и разбрах, че дългите разговори за Левски и героичното минало на нашия народ с моя дядо – дългогодишен директор на голямо училище в пловдивското село Житница, чийто три имена нося, са били сигнал за моята бъдеща кариера.
Месец след 10 ноември 1989 г. беше конкурсът ми за асистент във ВТУ и аз нагазих в дълбоките води. Занятията ми като асистент започнаха с първата окупационна студентска стачка и всички вълнения в страната по онова време. Но това пък ми даде възможност да работя по друг начин. Бях чувал от моите учители от катедрата по нова история, че съществува наставничество, дори идеологическа цензура с какво да се занимаваш и как да пишеш. Докато аз още от първия си момент на себеизява в научната област се водех единствено от моите лични интереси. След това дойдоха всички трудности на 90-те години с много часове, много студенти и малко време за изследователска работа, но пък имах огромен ентусиазъм и желание. И понеже имаше възможност да се преосмисли написаното, нашето поколение в историческата наука извървя много труден път, защото се опитваше да противостои на реални авторитети. Тогава историческата наука беше на почит и институционално беше добре защитена както в БАН, така и в университетите. Може би това ни кали и ни даде увереност, че ако човек е честен, добре подготвен и ясно формулира своите цели, няма начин да не успее. Аз самият винаги съм следвал няколко принципа – много ясни критерии, широка изворова база, прочит на писаното до мен по темата и ясна заявка какво искам да направя.
– С какво новата история на България ви привлече за изследователска работа?
– В началото тръгнах от личността на Климент Бранитски и Търновски, познат повече като Васил Друмев. Оттам излезе и по-широката тема на моята монография за отношенията между православната църква и държавата, с която се хабилитирах като професор. Но моите научни интереси са най-разнообразни. Библиографията си мога да структурирам в няколко тематични кръга. Вълнуват ме както отношенията между държава и църква, така и някои личности, които на моменти бяха забравени и някак далеч от общественото внимание включително и на историците като Марко Балабанов, Александър Екзарх, Георги Мамарчев. Моя любима тема е и българският конституционализъм. По нея получих голямо разбиране от колегите от нашия Юридически факултет, които след публикацията ми “Идеи за държавно устройство и управление”, с която се хабилитирах за доцент, ми възложиха да водя факултативен курс за историята на българския конституционализъм със студентите по право. Много усилия съм вложил в методологически и теоретични уточнения. Целият период на прехода, който още не е приключил, мина под това срамежливо непризнаване, че си говорим на различен език и нямаме еднакви разбирания за същностни понятия и категории. Позволявал съм си да коментирам горната и долната граница на Възраждането, да обяснявам какво значи Освобождението на България или пък понятието “временно руско управление” и др., които се приемат на доверие и никога не са били детайлно разшифровани. В “Янтра ДНЕС” например за първи път изразих моята гражданска позиция и недоволство, че на 18 февруари никой не се спира пред паметника на Левски. Поде се голям обществен интерес и няма да крия, че ако нямах позициите на зам.-ректор на ВТУ, подкрепата на колегите от Историческия факултет и на кометата “Васил Левски”, на който съм зам.-председател, надали щеше да се стигне до там Търново вече 5-6 годни да отдава почит на този голям българин точно в деня на неговата кончина. Лошото е, че все още няма позиция на държавните власти по този толкова лесен за решение въпрос с датата на обесването на Левски.
– Защо родната история вече не буди национална гордост у българите?
– Голяма част от хората не приемат историята като наука, а само като източник на аргументация по определени общественозначими или политически целесъобразни тези. Това не ме обижда, защото Клио е муза, а историкът, също като художника без въображение, не може да стигне доникъде. Но сигурно и историците имат известна вина за това отношение, защото историята в продължение на години, не само през тоталитарния период, е била в услуга на обществените нужди не само на управляващите. След Първата световна война учените не пишат за различните проблеми на миналото, а вадят от историята упования. Михаил Арнаудов например пише биография на Раковски, за да покаже на духовно съсипаното ни общество след войната, че и ние имаме велики личности, с които да се хвалим. Да вдъхне самочувствие на обезверените българи е основният мотив и на Паисий Хилендарски за неговата “История славянобългарска”. Затова не казва пълната истина за миналото, а вади само най-великите моменти, за да вдъхне кураж на своите сънародници и да им внуши, че не трябва да се гърчеят. Същото се случва след Първата световна война, а след това като че ли се превръща в навик. След Девети септември пък в историята господства пълната идеологизация. Но винаги е имало хора, привлечени от нестандартното и ние точно от тях сме се учили. Никога няма да забравя великия Николай Генчев и изключителния Радослав Попов. Имах шанса да се срещна с такива хора в моя ранен период, а това ми даде много кураж и навременно самочувствие.
– Кои събития от българската история могат да ни помогнат да се почувстваме по-стабилни в сегашните смутни времена?
– Преките аналогии са вредни и несъстоятелни, но наистина подобни ситуации сме имали и в миналото. Много по-тежка е материалната криза и духовното обезсърчение след Първата световна война например. Но тогава българският народ изглежда много силно свързан, независимо от голямата вражда, която се прокопава между хората от различните прослойки. Сега като че ли сме изгубили тази своя сила да оцеляваме, онова трудолюбие и битово-обредна вяра, които са ни извадили от следвоенната криза. Сега като че ли ядрото вече е заразено и дано се окажа лош пророк, но всички симптоми на обществото ни днес говорят за трайна бездуховна криза. Не знам кой е виновен за всичко това, но съм забелязал, че значимите събития за нас, българите, през последните 150 години винаги се случват в условия на стихване на партийните ежби и събиране на националната енергия в една посока. Това трябва да се случи и днес. Освен това ние все още не сме на ясно кои са нашите национално значими цели и приоритети, а за това може да се направи и референдум.
З. ГЕОРГИЕВА
сн. личен архив