Пожарникар е единственият доброволец в търновската болница

Пожарникарят Мирослав Стоянов е единственият добороволец, отзовал се на апела на МОБАЛ “Д-р Стефан Черкезов” във В. Търново за нуждата от помощ в борбата с COVID-19. Младият мъж без колебание решава да помогне на медиците и вместо да почива в свободното си време, иска да бъде полезен на хората, които са на първа линия. Почти ежедневно е в болницата, където извършва дезинфекция в сградата – коридори, входове, фоайета, понякога и в отделенията, ако се наложи да помага на санитарите.
“В края на юли прочетох, че се търсят доброволци и споделих със съпругата си решението да се включа и тя ме подкрепи. Бях единственият, който се яви. Засега съм ангажиран само с дезинфекцията на общите части в сградата. Като всеки човек и аз се притеснявам, тъй като имам семейство и деца, но смятам, че трябва да си помагаме”, разказва Мирослав Стоянов. Първоначално, когато започва да ходи в болницата, все още заразените са малко, докато днес ситуацията става все по-тежка, а инфектираните постоянно нарастват. Това обаче не е причина да се откаже. За работата му като доброволец е осигурена самостоятелна стая, в която се преоблича и екипира с осигуреното от болницата защитно облекло, след което нарамва пръскачката с дезинфектанта и поема към задачите си. Споделя, че се притеснява, че няма кой да го замести по време на едномесечния курс, на който му предстои да замине. Но се надява и други хора да се престрашат да се включат в борбата с COVID-19.
Преди да постъпи в Регионална дирекция “Пожарна безопасност и защита на населението” през 2017 г., Мирослав работи близо 9 г. като шофьор на линейка в ЦСМП – В. Търново. Общото между двете професии е, че винаги е сред първите, които се отзовават на помощ. Сега го прави и в почивните си дни, а не само когато е с униформа.
Желанието на младия мъж да помага е предопределено от дълбока лична трагедия, с която се сблъсква преди повече от 30 г. “На 14 септември 1988 г. се прибирахме с кака ми и баба ми с влак от София, където бяхме на гости на майка ми. Тогава на гара Илиянци стана тежка железопътна катастрофа, при която сестра ми загина. Явно това ми е повлияло изключително силно, защото си спомням добре катастрофата, опитите ми да изляза от влака и хората, които се бяха притекли на помощ”, връща лентата назад Мирослав. И, ако дотогава 14 септември е била датата на трагичния инцидент, оставил отпечатък в живота му, днес я отбелязва като професионален празник на пожарникарите, част от които е и той през последните три години.
“Покрай пандемията постоянно чуваме призиви и информация за недостига на лекари, на медицински сестри и санитари. Виждам натовареността и на спешните екипи. И смятам, че в подобно изпитание всеки един от нас трябва да помогне с каквото може, трябва да бъдем обединени и съпричастни”, споделя Мирослав. За себе си той е убеден, че ще продължи да помага и занапред в борбата с невидимия враг.
Весела БАЙЧЕВА