Писателят Владимир Зарев отбеляза своята 70-годишнина с почитатели във Велико Търново. Литературната среща с един от най-ярките съвременни творци на България се проведе в Народна библиотека “П. Р. Славейков”.
Владимир Зарев е автор на 16 книги, повечето от които са бестселър. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция. Романите “Хрътката” и “Хрътката срещу Хрътката” излизат в бившия Съветски съюз в 200 000 тираж, а “Денят на нетърпението” е отпечатан в сп. “Роман газета” в 1 300 000 тираж. Трилогията му “Битието” се радва на огромна популярност в България. С изключително майсторство писателят обрисува историческите събития от началото на миналия век. Той преплита личните светове и истории на един род със съдбовните и мъчителни обрати в историята на България. Героите на Зарев ни помагат да осъзнаем кои сме, какъв е националният ни характер и какво сме взели от предците си. През 2013 г. ТВ7 излъчи сериала по мотиви от трилогията “Дървото на живота”. През 2014 г. издателство “Хермес” преиздаде два от емблематичните романи на Зарев – “Светове” и “Разруха”.
– Г-н Зарев, какво научихте за българина благодарение на дългия си житейски и духовен опит?
– Научих доста за себе си, пък аз също съм българин. Най-важното е, че българинът е един наистина прекрасен и достоен човек, който се стреми да постигне нещо голямо, но винаги обстоятелствата около него са го спирали и са му пречили, като визирам и себе си. Това, което най-много липсва на българина, е свобода, а тя е форма на различие. Колкото по-различен е един човек, толкова е по-свободен. Затова аз обичам да казвам, че лудият е опасно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен, тъй като вече не зависи от никого. Точно тази свобода по различни причини през вековете, а и сега, сякаш липсва. Това, което сега души свободата, е най-вече корупцията и чудовищната бедност. Бедният човек е натикан в ниските вибрации на живота, не може да излезе от бита и да реализира своето различие, т.е. няма свободата да реализира своите възможности.
– Бедността ли е основната причина и за тази деградация на ценности в българското общество?
– Има много причини, а първата е мощната смяна на една ценностна система с друга. Преди 10 ноември парите бяха много важни за всеки човек, но те не носеха престиж, по-скоро беше опасно да ги имаш, защото това означаваше, че се занимаваш с нещо незаконно. Престижно беше да си близо до номенклатурата, до високите етажи на властта. Освен това с парите нищо не можеше да се направи – не можеше да се открие ресторант, кафене, да не говорим за някакво предприятие, да се пътува (да обиколиш света например). Банките даваха 1 % лихва. Парите бяха нещо важно и необходимо за човека, но бяха малко и достатъчни толкова, че да живееш.
След 10 ноември нещата изведнъж коренно се промениха. Парите се превърнаха в основна ценност за огромна част от българския народ. Това пък от своя страна разруши духовните ценности, постави ги на втори, трети план, изтласка ги на дъното. Дойде това американско разбиране, че най-важното за живота е успехът, а най-важно за успеха пък са парите. Това е доста наивно, защото съществува едно понятие, наречено щастие, което включва в себе си много повече неща. Щастливият човек е здрав, обичан и най-важното – той обича. За да бъде щастлив човек, трябва да се изпълнят много, много неща и едва ли парите са най-важното.
– Защо намираме много повече причини за разделение, отколкото за обединение? Това част от нашата народопсихология ли е, или начинът на живот ни прави такива?
– И едното, и другото е вярно. Българинът винаги е преживявал, спасявал се е поотделно, особено в тези пет века на мрак и на робство. Общонационалното чувство, разбира се, има своите звездни мигове, в които се е проявявало, като например Съединението, Балканската война. Но българинът е свикнал да се спасява сам. Той не вярва в общото дело. Това е една от основните причини, поради която всеки гледа собствения си интерес. Това е и причината, поради която в България не успя да се създаде мощно гражданско общество, което да озапти истерично-егоистичната ни политическа класа и олигархията, отново да превърне съда в имунната система на държавността. Липсва ни мощно гражданско общество, което да обедини несъгласието на всички ни.
– В романите си пишете за събития, които още не са влезли в историята. Такъв е и последният ви роман “Орлов мост”, провокиран от протестите от зимата на 2013 г. Защо?
– Точно тази моя дълбока горчивина, че по това време не можа да се образува гражданското общество. Това за мен беше форма на страдание. Тогава имах вяра, че най-сетне този народ ще намери сили отново да събуди площадите и наистина да помете тази корумпирана политическа класа, която в продължение на 25 г. задоволява собствените си потребности и тези на близките си хора. Тези хора, които се занимават с политика, я превърнаха в чист бизнес и въобще народът не ги интересува.
– На този фон какво бъдеще виждате за България?
– Всичко зависи от нас, хората. За да имаме бъдеще, трябва да съумеем да изградим здраво и силно гражданско общество, трябва ни единение. Протестът, мрънкането на всеки от нас поотделно не решава проблемите. Трябва да се изгради гражданско общество, което да създаде нов елит. Това са тези нови и почтени хора, на които да се предаде властта. Второто задължително нещо е да се предложи една общонационална кауза, идея за бъдещност, след която да тръгне целият народ, а това означава да се припознае от всички като нещо важно за нацията. Една такава кауза, за жалост, би била оцеляването на нацията, защото българският народ се топи и изчезва. 2 млн. българи ги няма тук и това са най-младите, най-интелигентните, най-умните и подготвени хора. За това трябва не само да се говори, но и да се работи.
– Защо никой не чува гласа на интелектуалците у нас или те прекалено тихо говорят?
– Уж се чува, но просто никой не им обръща внимание. По принцип за тези 25-30 г. културата, просветата и изкуствата бяха натикани в задния двор на общественото внимание по простата причина, че от културата не може да се краде. В литературата например не се преразпределят пари и влияние.
– В семейната сага “Битието”, “Изходът”, “Законът” действието се развива в три различни епохи. В коя от тях като нация допускаме най-големи грешки?
– И трите епохи са абсолютно подходящи за българския характер и манталитет. Трилогията се разпростира на 2700 страници. Действието в първата част започва през 1890 г. и продължава до 9 септември, втората представя събитията до перестройката на Горбачов, а третата продължава до наши дни. И в трите епохи обаче се допускат едни и същи фатални грешки. Впрочем има една гениална мисъл на Далай Лама, която казва: “Когато губите, не губете урок”. За жалост българският народ и най-вече нашите управници винаги губят урока. Затова винаги започваме от начало и забравяме историята, а добра или лоша, тя е нашата история. Ние сме я живели, ние сме я правили. Докато всеки от българските политици вярва, че историята започва от него и ще завърши с него. Таза фатална грешка се прави непрекъснато. Тя беше допусната след 9 септември, после и след 10 ноември, продължава и днес.
– Трудно ли се решихте да опишете историята на своя род в “Битието”?
– Предизвикателството беше много голямо. Най-добре се пише за нещо, което човек много добре познава или за нещо, което човек малко познава. За тази епоха от 1890 г. до 9 септември имах малко познания. Бяха ми разказали няколко интересни истории от моя род. Точно затова се доверих на въображението си и това реши нещата. Ще ви кажа, че съвипускници на моя баща са ми казвали, че удивително нещата напомнят и са разказани така, че сякаш съм живял в това време. Да, когато писателят по-малко познава нещата, се осланя на въображението си и аз съм сигурен, че той интуитивно постига това, което не знае.
– Кои са най-големите ви човешки радости и страхове?
– Най-много ме радва, че 10 мои романа се продават сега на пазара. Не малка част от тях са писани преди демократичните промени, но продължават да се купуват и да се четат, а това означава само едно – че вълнуват хората, а това пък означава, че в тях е разказана истината за всичко това, което ни е сполетявало в онези не лесни години.
Моето минало става все по-дълго, а бъдещето все по-късо и по-драматично. С това са свързани и моите лични страхове. На тези години тялото и сетивата отслабват, но за сметка на това духовните сетива се развиват и животът сякаш се забавя, но всички ние знаем, че истински дълбока е бавната вода. Страхът ми е да не загубя човешкото си достойнство, защото понякога старостта наистина го отнема. Страхувам се също дали ще мога да завърша тези книги, които съм започнал, но се надявам да успея.
Златина ДИМИТРОВА
сн. архив
