Писателят Николай Табаков гостува във Велико Търново с последния си роман “Ветровете ни мраморни”. Книгата му представи друг писател – Димитър Томов. Домакин на арт събитието, което събра десетки четящи великотърновци, беше Регионална библиотека “П. Р. Славейков”. Авторът разговаря с тях повече от час за литературата и обикновените четива, за езика, за достойните българи и за смисъла от това да пишеш.
Николай Табаков е роден през 1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Орхидски”. Той е съосновател и управител на издателска къща “Анубис”. Автор е на десет книги с разкази и романи. Живял е в Димитровград, Видин, Смолян, Враца, София, а днес пише своите “дивотии” в село Аврово, Пловдивско, където някога са се раждали разказите на самия Николай Хайтов. Явно в тази родопска “дивотия” талантливите белетристи откриват природно интелигентните българи – колоритни образи, които ще впечатлят читателя.
– Г-н Табаков, какви отговори търсите с новия си роман “Ветровете ни мраморни”?
– Първо искам да направя разлика между литература и четиво. Литературата вади от нашата душа това, което ни боли, за което ни се плаче или на което искаме да се смеем, докато четивото е необходимо за забързаното ни ежедневие – хората искат да се приспят с нещо, да прочетат нещо, докато чакат на спирката. Има обаче книги, които се опитват да поставят екзистенциални въпроси от сорта кой съм аз, от къде идвам, защо живея, съществува ли Господ. Точно тези въпроси носи всеки читател в себе си и търси техните отговори. Книги като моята пък се опитват да отговарят. От тук нататък думата ще имат читателите, но съм категоричен в едно – тази книга също се опитва да задава въпроси. В романа има 13 глави, които са посветени на десетте най-видни европейци и на тримата най-големи българи на XX век.
– Как се променят читателите? Какво мислите като писател и издател?
– С всяка следваща година се появяват нови оръдия на труда. Хората четат, а тези, които го правят и търсят себе си, се опитват да намерят отговори в книгите. Дали четат на някакви електронни устройства, или на хартия, няма никакво значение. Литературата е такова животно, че не умира. То може и от смъртта си да даде живот и да направи литература. Най-хубавото е, че читателите не намаляват. Участвам в разни журита за млади автори и слушам какво споделят хората. Участвам и в различни предавания, като “Нощен хоризонт” например, където читателите се включват на живо. Последният път беше невероятно. Не мога да ви опиша колко много хора се интересуват от книгите. Да не говоря за творческите срещи, които правим в страната. Те са едно говорене за литературата и живота. 45 на сто от хората, които идват на тях, действително се интересуват от книгите. Нямам никаква представа дали ще заинтересуваме останалите 55 %, но заради тези 45 % си струва да пишеш и да работиш.
– Какво предпочита да чете българинът?
– Животът стана много забързан, хората нямат време и вероятно затова започва да става все по-популярно четивото пред истинската литература. Но има различен тип читатели. Тези, които искат да заспят с книга вечер, уморени след напрежението от тежкия работен ден, предпочитат Удхаус или нещо подобно – леко и смешно. Хора, които нямат какво да правят, но нямат достатъчно багаж да четат сериозна литература, избират криминалета. Има обаче един постоянен елитен кръг читатели, които четат сериозни неща, правят разлика между едното и другото и дори контактуват помежду си. Ако попаднат на добра книга, си пишат за нея, препредават си я, търсят връзка с нас – издатели и писатели. Тези елитни читатели ще съществуват, докато свят светува. Това са около 10 % от читателите, но те са интересните хора, които оставят следа след себе си.
– С годините продължава, не стихва родителското недоволство за недостъпния език на българските учебници. Родителите дори са категорични, че това е причината за ниската успеваемост на децата в училище. Как учебниците могат да повлияят на качеството на образованието?
– Учебната програма е рамката и тя е решаваща. Учебниците от своя страна изпълват тази рамка с живот. Теоретично вие можете да преподавате и без програма, но не и без добър материал за учителя като учебника. А какво се изисква от средното образование? Да даде основата. Да могат две българчета, които владеят перфектно английски, като се срещнат в Калифорния, да се разберат и да има за какво да си говорят. Т.е. поставят се жалоните – Левски, Ботев, България. Образованието трябва да научи децата най-вече на труд и на някои основни понятия. Повече се придобива с допълнително четене, със засилен интерес към определена област на науката.
Какво се случва обаче? Преди 3 г. МОН дава на матурата за 12 клас темата за Левски в творчеството на Иван Вазов. Същата вечер, след хиляди имейли на родители колко е трудна темата, гледам по телевизията четирима младежи, които, страшно възмутени, интелигентно обясняват как не може нищо да се пише по въпроса. Абе ланкоолу, вие сте учили 12 години в българско училище и не знаете дори в кои произведения на Вазов присъства Левски. Че вие нищо не сте научили. Така че уважаемите родители трябва да са наясно, че техните деца трябва да създадат основа, на която да стъпят. Тази основа може да е зададена лошо, тъй като е възможно програмата на МОН да не е добра, но тя се променя. Министерството в крайна сметка не е фокусник. Затова е добре родителите да погледнат първо себе си. Защо не се видят как стоят по потник пред телевизора, как боготворят бентлита и манекенки, дрънкат глупости и псуват пред децата. Ето сега и “Декамерон” не им харесва. Е, Господи, ако и “Декамерон” свалим от програмите, ние въобще не трябва да учим световната класика, защото някой тъпак е решил, че там има еротика. Че децата сигурно знаят много повече за еротиката от тях, и то на много по-интелигентно ниво.
– Сега у нас учителите одобряват учебниците и сами избират вариантите, по които да преподават. Това доведе ли до по-високо качество на учебната литература?
– По принцип би трябвало да е така. Издателите трябва да се съобразяват с програмата на министерството и не могат да направят нещо кой знае какво в тези рамки. Това е проблемът – ние правим конкурси за авторски колективи и издателства, те са добри. Но никой не прави конкурс за програмите, които се изготвят от пет човека в МОН. Те са почти постоянни и се назначават само с едно щракване на пръсти. Много по-важно е какво ще бъде заложено в програмата, за да може след това всички ние – авторски колективи, издатели и т.н., да завъртим колелото и то да тръгне в правилна посока. За мен програмите също трябва да се правят на конкурсна основа и те да бъдат разглеждани от родители, учители, от всички. Надявам се някой по-скоро да осъзнае този пропуск и да го поправи.
– Последният скандал на МОН беше покрай предложението за учебници за бедни и богати. Каква е вашата оценка?
– Това са пълни глупости. Не може да има разделение между децата и едните да ползват черно-бял учебник, а другите цветен. Такова неравенство не бива да се допуска. След 8 клас нагоре учебниците се купуват от родителите. Има предмети, за които не е нужна пълна цветност, а точно тя оскъпява книжното тяло. Така е например с математиката и българския. За тях може да се използват два, а не четири цвята. Но за литературата това е недопустимо, там трябва да има цветни илюстрации, за да могат чрез различни похвати децата да добият по-пълна представа за дадено произведение. Това са дребни недомислици, които обаче рефлектират в общественото мнение като големи скандали, а не е така. Работата е там, че трябва да се поработи още, и то сериозно. Какво правим? Правим реформи в образованието, без никой да си дава сметка, че това е консервативна система и реформите там продължават 17 години. Трябва да мине едно поколение, за да се види крайният резултат, а когато на 4-ата година например дойде друга политическа сила и започне нови реформи, всичко е напразно. Така че в МОН трябва да се назначават хора, които са не политически, а образователно грамотни, хора академични и толерантни.
– До къде стигнахте с въвеждането на електронните учебници?
– Върви. Аз самият имам определени резерви към въвеждането на електронните учебници. Те дават много възможности, но всичко е представено като филм. Филмите обаче не са толкова образни, колкото е текстът. Ще дам само един пример. Руснаците наскоро направиха нова филмова версия на “Война и мир”, която не се хареса, защото дотогава 200 милиона души бяха чели книгата на граф Толстой. Всеки в този текст беше станал съавтор и си представяше по определен начин хора и събития от книгата, т.е. той твори с помощта на текста. Филмът дава само един ракурс – на режисьора, колкото и гениален да е той. Ето тази дълбочина на творчеството, представите и въображението липсва на електронните учебници. Така само “убиваме” младите хора. Те много лесно работят с компютър, но не бива да ги “давим” в електрониката. Не виждам бъдеще в тази работа. Защо германците не правят електронни учебници? Стоят си на книжното тяло, имат само електронни книги за учителите. Ние обаче бързаме, но както винаги, без да мислим. В скандинавските детски градини например няма нито един компютър, а децата играят навън, учат ги да слушат как расте тревата. Кое е по-умно – компютърът с неговите възможности или истинският живот с неговите възможности, които не са виртуални.
Златина ДИМИТРОВА, сн. Даниел ЙОРДАНОВ
