Британският писател Кристофър Бъкстон представи в края на септември във Велико Търново книгите си “Завръщане” и “Далече от Дунава”. Той и съпругата му Анна Бъкстон се срещнаха с читатели в Художествената галерия “Борис Денев”. Събитието беше организирано от ИК “Знаци” и великотърновското издателство “Фабер”. Разговаряме с писателя, преводача, учителя Кристофър минути преди представянето. Пристига на срещата с английска точност, усмихнат и дружелюбен, извинявайки се за това, че ризата му не е изгладена. Говори много добър български и това е логично, имайки предвид, че г-н Бъкстон отдавна е приел България за своя втора родина.
Животът му е низ от пътешествия и превратности. Роден е във Великобритания, в семейство на режисьор и актриса. Учи в католическа гимназия. След като завършва Кентския университет, работи като учител в Португалия, Норвегия и България. Преподавател е по медии и комуникации в колежа в Брейнтрий. В България пристига през 1977 г. и веднага се влюбва в страната, нейната история и култура и преди всичко в бъдещата си съпруга – Анна Иванова – Бъкстон. Първият му роман, свързан с България – “Далече от Дунава”, е публикуван през 2006 г., а през 2017 г. излиза и вторият му роман – “Завръщане”. Дели времето си между Колчестър – Есекс и Бургас. Проучва и изследва древната ни история, от която черпи вдъхновение за нови романи и преживява много от драматичните ѝ обрати в съвременната ни действителност.
“Завръщане”е вълнуваща, изпълнена с приключения семейна сага на фона на Балканските войни и бурните времена след тях, когато млад нашенец на име Данчо е пленен от сенегалския корпус на френската армия и впоследствие попада в престъпния свят на Марсилия.
Моята цел беше книгата да е увлекателна с любовно-авантюристичния си сюжет, но и да накара читателя да се замисли. Главна тема във всички мои романи е сблъсъкът между Изтока и Запада и това какво означава да си европеец”, обяснява Кристофър Бъкстон. Така е и в “Далеч от Дунава”, и в “Радослава и викингският принц”, и в “Прудънс и червеният барон” – творби, чиито корени на вдъхновението са в миналото и настоящето на нашата страна.
Бъкстон е и един от изявените преводачи от български на английски. Освен класиците Вазов, Ботев, Славейков, Дебелянов, Вапцаров, Багряна, Дора Габе и още много други, той е представял на езика на Шекспир и съвременни майстори на словото. Превел е “Мисия Лондон” на Алек Попов, с когото са близки приятели. Превежда и част от “Възвишение” на Милен Русков – именно неговият текст е изпратен в Европейския съвет и донася на автора Европейската награда за литература през 2014 г. Изключително трудно е архаичният език на оригинала, като от възрожденските времена на Раковски и “Горски пътник”, да бъде предаден на английски. Бъкстон превежда от диалект на диалект – вкарва местния норфолкски говор в речта на своеобразните родни Дон Кихот и Санчо Панса – Бачо Гичо и Асенчо. Кристофър превежда и сценария за филма по книгата, който излиза през ноември.
– Вие идвате в България през 1977 г., когато страната ни е зад Желязната завеса. От тогава имате непрекъснат поглед върху развитието ѝ. Как се озовахте тук и как се промени държавата ни през цялото това време през вашите очи?
– Държавата се промени много – като управление и стандарт на живот. Народът обаче, не толкова. Хората имат същите навици, същите гледни точки. Тук всички знаят всичко за всички…
А колкото до идването ми тук. Първо бях учител в Португалия, където в началото на 70-те властваше фашистки режим. Беше ужасно, всички млади хора бяха изпратени да воюват и да умират в Африка. Тайната полиция ме следваше, изглеждах неблагонадежден, с дълги коси, хипи. После отидох в Норвегия, която беше нещо като социално-демократичен рай, с много висок стандарт на живот и фантастична околна среда. Когато чрез Британския съвет ми предложиха преподавателско място в България, аз приех, защото единственото нещо, което знаех, освен че е комунистическа страна и най-верния съюзник на СССР, е че има удивителна природа. Реших да дойда, за да “вкуся” комунизма. Като пристигнах, първото, което ме впечатли, беше ароматът на печени чушки.
Бързо схванах моралните порядки в България. Навремето сякаш всеки българин следеше какво казват и вършат хората около него. Спомням си, че пред блока седяха възрастни жени, които оглеждаха и обсъждаха минувачите.
– Какво още си спомняте за онова време?
– Трудно свикнах с магазините, а първата дума, която научих, бе “няма”: няма кафе, захар…”. Не можех да свикна с липсата на месо. Преживявах със спагети, доматени консерви и грах.
– А духовната храна?
– Беше времето на Людмила Живкова и се пускаха много хубави филми – чешки, унгарски, американски, италиански, френски… Някои излизаха по-бързо в България, отколкото в Англия. Тук гледах последния филм на Лукино Висконти “Невинният” преди моите приятели в Англия. А също и “Последният валс” на Скорсезе.
Наред с това срещнах любовта. Когато се запознах с бъдещата си съпруга Анна, която беше учителка в Английската гимназия, имаше проблеми. Шефът на милицията привика баща ѝ, за да ѝ каже, че знае за нашата връзка.
– Кои български черти харесвате?
– Чувството за общност и отговорност. Жалко е, че напоследък хората като че ли започнаха много да се страхуват. Ако някой падне на улицата, преди години всички ще се втурнат да помагат, сега може да останат само да гледат отстрани. Също не мога да разбера как понякога от даден случай се прави национална новина. Като например това с пребития учител наскоро. В Англия вероятно това щеше да е отразено в малък параграф в някой вестник. Тук вече няколко дена е новина номер 1.
Когато съм тук се чувствам като българин – започвам да жестикулирам повече, по-лесно да губя търпение. Но трябва да съм внимателен в думите си като чужденец и още повече като англичанин. Опитвам се да съм дипломатичен. Жалкото е, че сега хората лесно се разделят, търсейки своята идентичност – както тук, така и в Англия. Вижте какво стана с Брекзит. Според мен трябва да се внимава с референдумите. Когато задаваш на народа един въпрос, това прави света черно-бял. Имаш само два избора – “да” или “не”. Не приемам избора на британците да излязат от ЕС.
– Бил сте преподавател в много страни. Какво отличава българските ученици от връстниците им по света?
– За сега не мога да кажа, защото не преподавам, но навремето българските младежи в училище бяха много мотивирани. Учителите имаха висок авторитет. Никога няма да забравя първия ми урок в България. Когато отпътувах за тук, имаше стачки във Великобритания. Беше времето на пънк рока. Учениците се държаха много неформално. В България нямаше нищо подобно. Като влизах в учебната стая в Бургас, всички ученици ставаха на крака. До вратата ме чакаше дежурен ученик, който рапортуваше “Клас стани! Другарю учител, класът е готов за урок!” Бях като ударен с мокър парцал. В Англия такова чудо нямаше тогава.
– Бил сте преподавател на Петя Дубарова.
– Да, спомням си това гениално дете. Беше много жива, много луда дори. Тя беше звезда в нейното училище след филма “Трампа”. Жалко е, че след нейното самоубийство обвиниха учителите, но никой не спомена, че самата система, може би е виновна за нейната смърт. На нейното погребение бях потресен, защото това беше първият труп, който виждах.
– В момента в България има като че ли ренесанс на интереса към историческите романи. В същото време сме свидетели на много опити за изкривяване на историята – знаете споровете около Баташкото клане, около това дали е имало робство, иго, или съжителство…
– Българите знаят своята история. Дори в разговорите в кръчмата всеки може да спори по тези теми. Хубаво е, че през последните години бяха написани и преиздадени книги, които разглеждат познати исторически събития от друга гледна точна, правят нов прочит на познатото – “Възвишение”, “Калуня Каля”, “Сестри Палавееви”, “Чамкория”. Да, българите знаят своята история, но често се е случвало, като говорим за брата на Самуил например, да мигат насреща…
Това, което най-много мен ме интересува, е сблъсъкът между типичните български герои и тези от външния свят. Същият сблъсък съществува и в по-старата българска история – тази на Първото и Второто българско царство.
– Проблем в България е, че децата не четат, шири се все по-голяма неграмотност. Има ли решение, според вас?
– В Англия също имаше спад на четенето, но това се оправи донякъде – особено при децата. Трябва да благодарим на такива автори като Роалд Дал и Дж. К. Роулинг с “Хари Потър”. Децата пощуряха по тази книга. Четенето може да се популяризира най-много от родителите, които четат на своите деца, преди да си легнат, от известни личности, които споменават какво четат, и от критици, които насочват публиката към добри книги. Училището също има роля в повишаването на четенето.
Мила МИЛЧЕВА
сн. архив
