Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г в кв. “Подуене” в София, където е и израснал. Завършил е Националната природоматематическа гимназия в София. По това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил “Стихове на тъмно”. След отбиване на двугодишна военна служба в Гранични войски, през 1990 г. записва медицина във Висшия медицински институт – София, където завършва през 1996 г., след което специализира писихиатрия до 2000 г. По това време работи и като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра.
В първите четири години след завършването си работи като психиатър във втората по големина психиатрия в България – Държавна психиатрична болница “Свети Иван Рилски” в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и за списанията “SAX”, “Егоист”, “Клуб М”, “Ева”, “Едно”, “Night life”.
През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест, задето е запалил огън на площада пред сградата на Народното събрание заедно с Мартин Карбовски.
През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. От 1996-а до 2010-а работи като сценарист в предаванията: “Квартал”, “Лица”, “Каналето”(БНТ) и др.
През март 2010 г. учредява, заедно с група водещи сценаристи, Сдружение на българските телевизионни сценаристи (СБТС). Учредител е и на Асоциация на писателите в България. През 2009 и 2010 г. участва в организирането на популярните публични четения “Зачитане”, чийто основен организатор е поетът Стефан Иванов. През 2016 г. участва в телевизионното реалити “Фермата”[3].
– Г-н Терзийски, какво носят на един писател срещите с публиката?
– За мен те са много важни, защото ми дават живец и енергия. Ние, съвременните писатели, се движим по едни определени пътечки. За разлика от писателите на зрелия социализъм, ние не ходим в заводите, срещаме се преди всичко с хора, които мога да определя като каймака на обществото. Това са четящите и образовани българи, затова и може би оставаме с едно малко превратно отношение, че хората са чудесни. При обиколките си в страната не достигаме до едни по-дълбоки пластове, в които културата не достига. Аз се опитвам по всякакъв начин да разширявам този осветен кръг на четящите. Художествената литература е това от изкуствата, което има най-голям просветителски заряд, най-голяма просветителска мощ. Нашата задача не е да създаваме комерсиални книги, които много се четат и продават, а да просвещаваме.
– Чувствате ли се като един съвременен възрожденец?
– Да, бих искал да бъда такъв.
Искам да
работя за
едно ново
Възраждане
Песимизмът е много елементарна и инфантилна нагласа и поведение.
Да си песимист е лесно и глупаво.
Много по-трудно е да си оптимист, но не на външната от теб реалност, а на твоята воля. Да виждаш само отрицателното в заобикалящия ни свят е едно слабоволево и инфантилно поведение. За съжаление, то е много типично за нас, българите. Ние сме като малки вкиснати деца, които само мрънкат и недоволстват. Но за един човек, доколкото може да е обективен, макар че това е много трудно, добрите явления са очевидни. Ще може да ги види, ако той е стъпил здраво на земята.
– Какво се случва с българската литература?
– Радващо е, че тя се възражда с бързи темпове. Това е изключително важно, защото пак ще повторя, че тя има голяма просвещенска мощ.
През последните години тя се развива с голяма мощ,
излязохме от времето на
вулгарните
романи за мутри
Изведнъж тя достигна и надмина западноевропейската и американската по читателски интерес. Това е чудесно.
Щом в културата нещата се развиват по този начин, това е добре и за българската култура като цяло. Нека не мрънкаме повече, а да погледнем реално как стоят нещата. Положението ни нито е особено лошо, нито пък сме цъфнали и завързали.
– Песимизмът ли ни пречи най-много на нас, българите?
– Песимизмът е едно от нещата, другото е завистта. Има и едно друго нещо, което много прилича на завистта, това е повсеместното омаловажаване. Човек омаловажава като завижда. На български звучи така: “Къв е тоя, бе?”. Много интелигентни хора съм чувал да казват, че сега всички пишат, но никой не чете. Може и всички да пишат, но това съвсем не е лошо. С такива реплики се омаловажава и трудът на писатели, които се стараят да направят така, че написаното от тях да вълнува обществото.
– Вие лично съжалявал ли сте понякога, че лекувате хората с книгите си, а не в лекарския кабинет като психиатър?
– Аз точно това исках да направя, не исках да ги лекувам в кабинет, защото формализираното лечение има и своите административни негативи. За съжаление задължителното и обезчовечено отношение отблъсква. Много често човек влиза в лекарския кабинет, а вътре докторът стои зад компютъра си и въобще не поглежда към човека, който е дошъл при него със сериозен проблем. Аз такъв лекар не искам да бъда.
– Кое лекува най-добре – думите, любовта?
– Любовта лекува може би най-добре. Думите също лекуват, когато са изречени с любов. Човек се лекува чрез правилните си нагласи, защото човек с неправилни нагласи трудно може да се излекува. Нагласите, които помагат да сме добре, те са правилните.
Когато един човек вижда чашата наполовина пълна, той е с правилни нагласи.
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
