Бат’ Даньо работил в Радиозавода и ВТУ, увличал се по планинарството, бил запален по регатата
Казва се Йордан Димитров, но великотърновци го познават като бат’ Даньо. Работи като точилар – една от изчезващите професии в наши дни. Всъщност е професионалист дърводелец, защото навремето е завършил прочутия техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в Банско. Йордан Димитров е известен и сред академичните среди в града, тъй като 10 години от живота си е посветил като дърводелец във Великотърновския университет. После като дошли съкращенията и бил един от първите. За него това не било изненада. Признава си, че е прям, не търпи неправдите и ги казва на началниците. А на кой му изнася да му кажеш как се краде наоколо….
Бат’ Даньо е познат и на великотърновци, които навремето са работили в Радиозавода. Ремонтирал дървените кутии за радиоапаратите, а след това и на прочутите телевизори “Велико Търново”, за които трябвало да търсиш връзки, за да си купиш. Първите телескопи бяха японски, а списъци се правиха дори от самите работници в радиозавода, за да си вземат и те от тези телевизори, родно и качествено производство. Често работехме и в събота, за да изпълним поръчките, спомня си дърводелецът, който отскоро се е посветил на точиларството. Този занаят не му е чужд, защото, откакто е дърводелец, все сам си точи инструментите. Вероятността да се порежеш с тъп инструмент е много по-голяма, отколкото ако е добре наточен, отчита мъжът. Харесва точиларството, защото дълго време е бил и стругар в радиозавода. Отишъл на струговете за един месец като порицание от началника на цеха. Но така му харесала работата, че после отказал да се върне в цех “Телевизия”. Сега си е накупил какви ли не машини, има и стари – 30-40-годишни, които му вършат добра работа и не се разделя с тях. Заточването не е лесно, иска майсторлък и здрави ръце, за да не се похабят инструментите, които хората му носят да точи. Хляб има в тая работа, разбрах го, но няма кой да учи занаята, ще замре. Познавам само един професионален точилар в района, но той вече е много възрастен и почти не работи. Младите не искат и да чуят за точиларството, така е и с другите занаяти, след 10 години няма да остане нито един, с тъга разказва Бат Даньо, който вече си е обзавел малка работилница. Ядосва се, че напоследък се навъдили уж точилари, които само развалят инструментите. После хората ми ги носят аз да ги оправям. Обикновено ми дават ножове, ножици, инструменти за машини, триони на резачки за дърва. Бат Даньо се тюхка, че вече работи с очила. Окомплектовал съм се с очила, на всяко място имам по едни, където и да се намирам. Иначе ги забравям, признава той. И се връща пак на българските занаяти – обущари, дърводелци, ковачи, шивачи, механици, животновъди, часовникари и др., които са на изчезване. Защо държавата закри професионалните училища? Сега бизнесът плаче, че няма специалисти. Няма и да има при тази грешна политика, гневи се точиларят. Едва сега някои партии предизборно заявяват, но с половин уста, че трябва да се възстановят професионалните училища, коментира той.
61-годишният Йордан Димитров е роден в Сливница, Софийско, но още през 60-те години на миналия век семейството му се преместило във Велико Търново. След казармата веднага започнал работа в радиозавода.
Точиларят с гордост разказва за дългогодишните си увлечения по регатата и алпинизма и лицето му грейва. 10 години съм участвал в Международния гребен поход по р. Дунав – ТИД през лятото, който стартира от германския град Инголщадт и завършва в Силистра. Регатата преминава през почти всички крайбрежни страни по течението на реката – Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Югославия, Румъния и България. В продължение на два месеца каякарите преминаваме 2020 км. Маршрутът е разделен на етапи, като във всяка дунавска страна има по един етап. Във всеки град по течението на реката слизаме на брега, лагеруваме, почиваме, разглеждаме забележителностите в района. След това разваляме лагера, натоварваме се на каяците и продължаваме с гребането. А пък как съм мъкнал каяка на гърба по бреговете на Дунав, когато има насрещен вятър по време на регатата. Тогава ми е крив светът, греба, греба, а лодката се връща назад. Слизам на брега, нося каяка и тичам с него. После пак влизам в реката. Неприятни емоции, но всичко след това се забравя. По време на регатата съм изминавал средно дневно по 36 км. И ми е мъчно, че вече от годините не мога да участвам в гребния поход по р. Дунав. Ех, каякингът е великолепно преживяване, с усмивка казва Бат Даньо.
През останалото време на годината всяка събота и неделя бил алпинист в Балкана. Участвах в алпиниади, печелиме първи места. С Георги Димитров от ТД “Трапезица 1902” бяхме двойка. И тъй като имахме бради, все ни казваха брадатата свръзка, смее се дърводелецът. С няколко души поддържали и маркировката на Централна Стара планина – на доброволни начала, като членове на туристическото дружество “Трапезица 1902” във Велико Търново. Бях и кандидат в първата българска експедиция за покоряването на Еверест, най-високия връх на земята. Каква мечта, емоция, страст за височините, надежда, но не стана, вредиха се само софиянци, въздъхва Бат Даньо.
Покрай участията си в регатата Йордан Димитров се запознава с много хора. В походите се включва както от Германия, така и от Видин. Разказва, че по Живково време имал възможност да излезе в чужбина. Бил в Германия и Австрия. Ние си мислехме, че е лесно там, а хората искат много работа. Сега след демокрацията у нас нямам мерак никъде да ходя, искам да си работя в България.
Бат Даньо разказва, че навремето българинът много е работил. През деня съм на работа, вечер съм с приятели, а през нощта ходя да нося торби с цимент на гарата. А се правихме и на мъже, та грабвахме и по две торби наведнъж. Съсипваш си здравето, ама кой ти мисли на младини за това. Сега всичко ме боли. Затова казвам на младите мъже да пазят здравето си, всичко да е умерено, коментира точиларят. После показва чантата с длетата, подготвени за работа. Дърворезбата и идеите са ми в главата, започнал съм някои работи, от малък обичам да чопля, да майсторя, затова отидох и в техникума в Банско. И отчита, че дъщеря му не се увлича като него по това изкуство, но пък свири на пиано.
Бат Даньо с политика не се занимава, само допълва, че е националист, милее за родината си. И докато споделя кое е доброто за страната, носталгично се връща пак назад и казва, че мечтае да види България такава, каквато е била преди демокрацията. Не че всичко беше наред, но сега е по-зле, пали се точиларят. После се навежда към машината, за да заточи един стар кухненски нож.
Вася ТЕРЗИЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
