Месру Мехмедов – диригентът, пред който се прекланяше великият Бърнстейн

На 4 февруари 1935 г. във Велико Търново, в семейството на известния фризьор Мехмед Мехмедов, се ражда малкият Месру. Като всяко дете от квартала, той тичал на воля със своите връстници. Но когато чуел някой да свири, се спирал и се заслушвал. Това негово влечение било забелязано от родителите му, които му купили акордеон, но за съжаление не намерили подходящ педагог. По-късно семейството се премества в Дряново и музикалния талант на вече ученика в гимназия открива композиторът Попов, който бил родом от града. За съучениците си в гимназията Месру бил “музикантът”, който ръководел вече гимназиалния самодеен оркестър.
През 1954 г. в страната се провежда Републикански младежки фестивал по художествена самодейност. Оркестърът достигнал до финала, а големият шанс на диригента му Месру Мехмедов е, че на заключителната част в Народния театър в София присъствал държавният ръководител Вълко Червенков. Впечатлен от сценичното поведение на диригента, той взема решение да го изпрати в Съветския съюз, където да получи диригентско образование. След разговор с диригента на българската филхармония и родоначалника на симфоничното дело у нас Саша Попов, държавниците решили да го изпратят студент в Грузия.
В тази кавказка република животът бил различен от този в България и българинът трябвало не само да се нагоди към него, но и да навакса големи празноти в своите музикални познания. Негови състуденти били завършили музикални училища, а той бил “самодеец”. Първата му учебна година в чуждата страна била изпълнена с упорит труд и със съкращаване на дистанцията между него и колегите му. Втората година, със съдействието на българското посолство, Месру се премества да учи в Ленинградската консерватория “Николай Римски-Корсаков”, където негови преподаватели са големите руски музикални педагози и диригенти професор Илия Мусин и професор Евгений Мравински. Месру Мехмедов успял не само да запълни празнините в музикалната си подготовка, но и да се утвърди като един от най-добрите студенти и перспективни диригенти в класа на професор Мусин.
През 1965 г. той успешно се дипломира и се завръща в България. За чиновниците от Комитета за култура обаче той бил неизвестен и подведени от името му, те го изпратили по разпределение за диригент на ансамбъла за турски песни и танци в Шумен. Изненадата му била голяма, когато по предложение на заместник-министъра Борис Вапцаров заповедта била отменена и той получил назначение в Пловдив като диригент на филхармонията. Тя била най-добрата провинциална филхармония и ръководена от един от най-изявените български диригенти Добрин Петков. Когато маестро Петков напуснал филхармонията, за главен диригент бил избран Месру Мехмедов за периода 1962 – 1968 г.
Амбициозният и упорит младеж не се задоволявал като диригент у нас, а търсел и международна изява. Въпреки трудностите по онова време с издаването на международен паспорт, той успял да убеди властите и през 1965 г. взел участие на собствени разноски в международния диригентски конкурс “Николай Малко” в Копенхаген, Дания. Убедителното му представяне е удостоено с втора награда. За него тя изиграва голяма роля и с още по-голяма амбиция той започнал да обогатява своя репертоар и да усъвършенства диригентските си умения. През същата година Месру изнася концерти в Прага и Бърно с изпълнение на “Симфония № 1” на Йохан Брамс и “Реквием” на Джузепе Верди. Великолепните му изпълнения на диригентския подиум вдигат публиката на крака и тя дълго го аплодира.
Репертоарът на Мехмедов съдържа повече от 100 класически музикални произведения, както и операта “Фауст” от Гуно, “Кармен” от Бизе, “Евгений Онегин” от Чайковски, “Черното домино” от Обер, “Риголето” от Верди, както и много симфонични творби. С успех гастролира на сцените в Монако, Япония, Уругвай, Англия, Франция, Германия, като навсякъде е посрещнат радушно, а публиката дълго го аплодира.
Придобитият опит му дал възможност през 1970 г. да насочи вниманието си към най-големия артистичен връх – Нюйоркската филхармония, в организирания от нея международен диригентски конкурс, носещ името на големия диригент от гръцки произход Димитрис Митропулос. Конкуренцията между 21 участници била на много високо артистично ниво. Изпълненията се осъществявали зад завеса, а журито се ръководело от най-големия диригент на XX век – легендарния Ленард Бърнстейн. Оказва се, че на последния тур на Месру Мехмедов се пада да дирижира “Франческа ди Римини” от Чайковски, една от любимите му пиеси. Когато състезанието завършило и вдигнали завесата, премахнала анонимността, журито обявило: първа награда се присъжда на Месру Мехмедов. Същата вечер той получава поздравления от много известни творци, както и предложение от Бърнстейн да стане негов асистент и да дирижира един от най-престижните оркестри в света – Нюйоркската филхармония.
На галаконцерта, при връчване на отличията, присъства и посланикът на Турция в САЩ, който го поздравил за големия успех и веднага му предложил да оглави Анкарската филхармония. Месру Мехмедов му отговорил: “Ваше Превъзходителство, разберете ме добре. Аз съм роден и израснал в България. Обичам родината си и в бъдеще ще разнасям славата на музикалното изкуство на моята родина, която ме създаде като човек и диригент”.
След триумфалното си завръщане в България Мехмедов получава признание от българската музикална общност и е назначен за диригент на Софийската филхармония. Там се задържа кратко, понеже същевременно дирижира Бостънския симфоничен оркестър и Филаделфийската филхармония.
На 18 януари 1971 г., на връщане от САЩ след последния си концерт, посветен на 10-годишнината на конкурса “Митропулос”, самолетът, с който Месру Мехмедов се завръща в България, претърпява катастрофа на летището в Цюрих. Загиват всички пасажери. Остава живо само едно 6-годишно японско дете. За съжаление, така завършва животът на големия български музикант и диригент.
Оттогава изминаха години. Днес никой не говори за него. Спомнят си само неговите близки и приятели. В читалището в Дряново е поставена малка плоча, напомняща за големия диригент, пред който се прекланяше великият Бърнстейн.
(откъс от книгата на Иван Панайотов “Търновци, прославили България”)