Андалусия – фламенко, вино, хамон и дъх на портокали…

Андалусия е една от най-красивите провиции на Испания – с впечатляваща природа и богата история с хилядолетно наследство от финикийци, римляни, вестготи, маври и испанци. Красиви високи и непристъпни планини, които се спускат към морето, навсякъде само бели сгради, вероятно под арабско влияние, на чието с векове е подложена провинцията. Повечето хора свързват Испания с фламенкото, виното, хамона, коридата – е, точно от Андалусия тръгват много от тях.
Малага е “вратата” към тази гореща и приказна част на Испания. Градът е основан от финикийците преди 3500 г. и днес е своеобразен музей на открито. От летището цената на таксито до центъра, където е хотелът ни, е точно 20 евро. Оставяме багажа и тръгваме да опознаваме града – останките от величествената крепост “Алкасаба” от времето на арабското владичество, крепостта “Гибралфаро”, руините от римския театър… Катедралата на Малага е една от най-значимите и красиви забележителности на града. Строена е 200 г. и мнозина я наричат “Андалуското бижу на Ренесанса”.
В пешеходната зона и по крайбрежието е пълно с множество уютни кафенета и ресторантчета, в които може да се опита уникалната местна кухня.
Малага е родният град на Пабло Пикасо и на Антонио Бандерас. Задължително посещаваме музея на Пикасо, в който има изложени над 200 негови творби. По време на визитата ни има и специална изложба “Фелини сънува Пикасо”, която показва влиянието на художника върху великия италиански режисьор. Родната къща на Пикасо също е обект на посещения и може и да си направите снимка със… скулптурата му на пейката пред родния му дом.
Портокаловите дръвчета са навсякъде – не само на улиците, но и цели портокалови горички между градовете. Подобно на Гърция, плодовете им са горчиви и не стават за ядене, но испанците правят от тях прословутото сладко и ликьор, които изнасят по цял свят. Ароматът на портокали обаче се усеща навсякъде.
Отделяме на Малага два дни и поемаме към живописното градче Ронда. Пътуването с автобус е само час и половина и струва 10 евро. Това, че шофьорът оставя сами да си качим куфарите, ме изненадва съвсем леко. Сюрпризът е после, когато той пуска радиото и дочувам сръбско. Автобусът лети по онези планински завои, шофьорът вече си пее на глас, а на мен ми се причува и чалга. Викам си: или сърбин, или българин. Заговарям го чак в Ронда. “А, вие българи ли сте бе, що не казвате? (все едно че щеше да ме вози без пари или да ми натовари сам багажа). Аз от 15 години живея тука. Да бе, разбрах, че сте от Търново, ама в Малага ли живеете? (все едно че в България вече не живеят хора). Какво, чак от България ли идвате на екскурзия?”. “Усетих те аз, че си българин, по сръбското и чалгата”, казвам му. “А не, аз чалга не слушам. Само сръбско!”, гордо ми отговаря той, стискаме си ръцете и всеки поема по пътя си.
Градчето Ронда е разположено на върха на стръмен каньон. Известно е като люлката на бикоборството. Тук е открита първата арена за корида, построена в края на ХVIII век. Към нея има музей на бикоборството, в който е изложена колекция от плащове и снаряжение на тореадорите, а пред арената – паметник на прочутия тореадор Педро Ромеро, който пръв слиза от коня и се изправя срещу бика на земята, както се прави сега. Разглеждаме стадиона за корида, който е един от най-големите в света.
Ронда е и родината на 6-струнната китара, без която е невъзможно фламенкото. Намираме заведение с фламенко и правим резервация. Едночасовата програма започва един младеж, витруоз на испанската китара. После излизат мъж и жена, които пеят, щракат с пръсти, тропат с токове, а кулминацията е появата на облечената в червено танцьорка. Е няма как да се опише с думи, трябва да се чуе, види и почувства…
Истинската прелест на Ронда обаче е неговото разположение върху стръмните отвесни скали. Величествен каменен мост свързва новия и стария град, висок е близо 100 м и е строен 40 г., като има над 50 загинали работници. Старата част на Ронда е като приказка с калдъръмените си улички и малки площади, с дворци още от ХIV век. Но и с това не се изчерпва гордостта на градчето. В него са живели и черпили творческо вдъхновение Хемингуей и Орсън Уелс, чиито паметници са в самия център.
Във всичките дни на престоя си се наслаждаваме на невероятната кухня на Андалусия. Сядаме в поредното ресторантче и поръчваме тапас. Това е най-популярното меню в заведенията – най-различни ястия и салати в малки чинийки. Плаща се на бройка – по 1-2 евро, пет тапас за 9 евро, 7 – за 12… Можете да си поръчате студени тапас, горещи… Разнообразието е голямо. Разбира се, и традиционната паеля, хапките на клечки – пинчос, чудесното питие сангрия – леко вино с плодове…
Но аз съм впечатлен от хамона. Той е навсякъде. Най-добрият хамон се приготвя от задните бутове на иберийската черна свиня, преминала най-скъпата диета – жълъдовата. Само 4 вида хамон имат превъзходно качество и два от тях се произвеждат в Андалусия. Цените тръгват от 29 евро за кг, 48 евро и растат нагоре. Реже се по специален начин и се изисква майсторлък. В първото заведение, докато снимах сервитьора като го реже, той с неудобство ми каза, че не е професионалист. В един специализиран магазин обаче симпатичната продавачка ми демонстрира с удоволствие как се реже. В Испания има състезания по майсторско рязане на хамон.
От Ронда се отправяме отново с автобус към курорта Марбея. Спиращи дъха гледки, но и спиращи дъха екстремни моменти… Тесен път криволичи надолу по планините. Автобусът се движи по ръба, само една нищожна мантинела ни дели от пропаст, дълбока стотици метри. Надолу – само скали и разни планински диви кози. За малко повече от час пътят ни отвежда от върха на планината долу до самото море.
Марбея – курортът на хайлайфа, чиято кръстница е самата кралица Изабела I, която, виждайки този живописен бряг, възкликнала “Que bella mar!”.
През летния сезон градът е пренаселен, а цените – убийствени. Сега е спокойно, навсякъде, освен местния език, се чува и руска реч, но всякакви сравнения с нашето Черноморие са неуместни, защото няма да са в наша полза. В крайморския парк са изложени 10 ексцентрични скулптури на Салвадор Дали. Ние се насочваме към стария град с неговите тесни романтични улички покрай изпъстрените с цветя и украса от типичните тук пана от керамични плочки по фасадите. Стигаме до Площада на портокалите с местното кметство, катедралата с паметника на Сан Бернабе – патрон на града. Долу е пристанището Пуерто Банус, известно със скъпите си ресторанти, магазини и луксозни яхти.
Неусетно дните ни тук свършват, а още не сме видели столицата Севиля, която остава за бъдещето. Защото Андалусия е като една приказка, която искаш да прочетеш отново и да продължаваш да преоткриваш…
Анатоли ПЕТРОВ
сн. авторът