“Анонимни алкохолици” са групи за изповед, страдание и надежда
В България лечението на зависими е извън здравните приоритети и през последните 15 години държавата отсъства от този проблем. Повечето от алкохолиците и наркоманите са оставени да деградират бавно, докато се инвалидизират или умрат. Семействата им се лутат в морето от реклами на частни скъпоплатени програми със спа услуги, чудодейни еликсири, магове и врачки. Разпадат се семейства, плащаме огромна цена за тежките последствия, губим близки и приятели.
Алкохолизмът е болест до края на живота. Дори и след дълги години трезвеност алкохоликът не може да контролира пиенето си, след като е започнал да пие отново. Той пие, защото смята, че трябва да го прави, за да избяга от проблемите. Страда от емоционална болка и убива тази болка чрез алкохола, без който вече не може да живее. Това е неговото обсебване.
Когато някой алкохолик се опита да спре да пие, абстинентните симптоми са толкова силни, че той се връща обратно към пиенето, за да се отърве от агонията. Това е неговата зависимост. Алкохоликът се налива дори и когато си е обещал, че няма да го прави. Това е неговият натрапчив импулс.
Характерно за болестта е, че алкохоликът не вярва, че е болен. Това е отричане. Но надеждата за излекуване е да се довери на друг като него, да пожелае да спре пиенето и да признае, че не може сам да се справи с проблема. Това може да направи, като се включи в групите за взаимопомощ “Анонимни алкохолици”, които се множат в цяла България. Такава има и във Велико Търново. В тях се работи по специална програма, която следва 12 стъпки на процеса към лична промяна. Те действат като психотерапия, която прави възможно алкохоликът да стане трезвеник. Единственото условие е, че алкохолиците остават анонимни.Освен това голяма роля играе изключителна книга, станала емблематична за обществото на “Анонимните алкохолици”. Наричат я “Голямата книга” и първото издание излиза в далечната 1939 г. в Америка. До ден днешен радикални промени в нейното съдържание не се правят, а само се допълват нови истории и идеи. От книгата алкохолиците четат на всяка сбирка и винаги откриват по нещо ново.
А да се бориш сам със себе си е най-тежката битка. Да победиш себе си, е най-славната битка, разказват мъже и жени в старата столица, стигнали дъното на пиянството, и намерили подкрепа и спасение сред свои по съдба, измъкнали се вече от ада, благодарение на програмата. Братството не събира вноски за членство в групата, всеки се издържа сам. Няма секти и религии, групата не се включва в обществени спорове. Главната цел е алкохолиците да останат трезви и да помогнат на друти да достигнат до трезвеността.
Ние се концентрираме да живеем пълноценен живот без контрол само за днес, разказва Невена, координаторка на групата за взаимопомощ във Велико Търново, която проведе поредната си сбирка миналия петък. Според нея “утре” още не е дошло, а за “вчера” нищо не може да се направи. “Днес” е единственият ден, към който алкохоликът трябва да насочи мислите си. Когато за първи път чухме за съществуването на “Анонимни алкохолици”, ни се стори невероятно, че закоравели пияници могат да станат трезвеници и някои от нас считаха, че нашето пиене е някак по-друго, че ние сме по-особен случай и групата за взаимопомощ не може да направи за нас нищо съществено. Но сега нашият опит ни научи, че всички алкохолици се сблъскват с едни и същи основни проблеми и че всеки от нас в групата може да стане трезвеник. И координаторката разказва своята лична история.
Невена: “С пиянството провалих брака
и кариерата си”
“Аз съм Невена и съм алкохоличка. Когато започнах да пия алкохол, бях на 18 години. Не пиех всеки ден, но ми се искаше да го правя всекидневно. Давах си сметка, че пия доста повече и тялото ми трудно понася алкохола. Но въпреки това пиех, докато свърши алкохолът. Когато бях на празненства, после търсех да си допивам. И винаги на следващия ден страдах от тежки физически последствия. Случвало ми се е да колабирам, да не съм способна да отида на училище, след това в университета. Все пак си давах сметка, че не трябва да пия толкова много. С времето пиенето ми се задълбочи, но като ходех на лекции и по време на изпити като студентка не пиех. Все още не бях открила, че когато не се чувствам добре, следващото питие ми дава облекчение.
Веднъж след едно новогодишно празненство със съпруга ми се чувствах много зле и реших да не пия повече. На следващия ден обаче изпих една бира и почувствах страшно облекчение. Всъщност, продължих да си пия, а след 30-годишна възраст вече се бях развела със съпруга ми, бяха ме изгонили и от работа. А работех като енергетик в едно предприятие с добра заплата. Но аз не си давах сметка защо се чувствам зле и не можех да си обясня защо, когато не съм пила, изпитвах голямо нещастие от това. По-късно, когато попаднах в “Анонимни алкохолици”, разбрах, че в тялото ми липсва фермент, който да преработва алкохола правилно. В мен той се разграждаше до ацетон, който пък има нужда от още алкохол, за да се разгради. В случая този ацетон действаше като отрова в тялото ми. Освен това в годините разбрах, че единствено алкохолът ми дава удоволствен ефект и ме вдъхновява, кара ме да се чувствам жива, но все още не разбирах какво друго може да ме зарадва. Стигнах до клиника за лечение на алкохолизма. След излизане реших да спра да пия и сега се чуствам жива и щастлива. Но си дадох сметка, че като пиех много, не споделях проблема със семейството и не знаех защо. Всъщност при втория брак съпругът ми искаше да ми помогне, но пък тогава аз смятах, че той е причината аз да пия. Затова исках да се разделя с него, за да мога да пия. Оказа се, че дори лекарите не можеха да ми помогнат да спра с алкохола.
Преди две години обаче с моя приятел отидохме в един софийски клуб, където сервираха бира “Гинес”. Помислих си за момент, че досега никога не съм пила тази марка бира и би ми било много интересно да опитам. И понеже аз зная, че съм алкохоличка, казах си, какво пък толкова, ще изпия една бира и ще спра. Но мислено си припомних за някои неблагополучия, при които пиех алкохол, за да ги преодолея. Ако сега посегнех към “Гинес”, ще се върна в началото. Не пих бирата.
В нашата 12-а стъпка на програмата се говори за духовно пробуждане
Това е всемирна логика и се постаряхме да прилагаме принципите на доброто и на другите новопостъпили при нас. А също и в семейството, приятелите, близките. Когато някой не се чувства добре, се опитвам да не го карам да се поправи или да се чувства грешен. Той трябва сам да стигне до прозрение и сам да излезе от това състояние.”
Иван: “Спри да пиеш, че ще умреш”
“Аз съм Иван и съм алкохолик. Спри да пиеш, че ще умреш, това чувах най-често. Но тези думи нямаха никакъв смисъл за мен, защото си знаех, че без алкохол животът ми беше болка – ежедневна, ежечасна, ежеминутна. Всичко ме дразнеше, всичко ми беше ужасно трудно и нищо не разбирах. Виждах семейства с деца в парка и за мен това беше най-странното. Виждах хората, които отиваха на работа, това беше неразбираемо за мен, чудех се как живеят. Всяка среща с хора, всяко задължение ме хвърляше в някаква ужасна паника, страхувах се от живота, мразех живота, мразех хората, мразех близките и роднините и всичко останало. Съвсем съзнателно посягах към алкохола, защото не можех да понасям живота такъв, какъвто е. Стигал съм до състояния да не ми стига въздухът, защото уж някой нещо ми е причинил. Тази мисъл ми се въртеше със седмици в главата и в един момент ставах толкова бесен и онеправдан и смятах, че няма справедливост към мен. Това се случваше с мен, когато не пиех. Затова бях сигурен, че още първите 50 грама алкохол ще ми помогнат да преодолея всичко това. Да, после ставах силен,забавен, умен и красив, животът беше различен. Усещах, че живея в свят без правила, в пълна липса на страх. Това нещо направо се заби в мозъка ми и аз започнах да пия. С времето пиех все повече, за да изпитам това усещане. Бутилката свършваше за една вечер, на другия ден ходех на работа и ми нямаше нищо. На 30 години изпитах първата абстиненция, която беше отвратителна. Не знаех какво е това. Отидох на лекар с тревожност и страх, че светът ще свърши. Треперех силно. После споделих с приятел и той ме посъветва да изпия една бира, но само една. Но аз изпих няколко и така започнах да пия денонощно. Всеки следващ запой ставаше все по-страшен и смъртоносен, вършиш по-ужасни неща. За около месец отслабнах с 15 кг и вече не можех да ставам от леглото. Ревността и безумията ми се смесваха в главата и не можех да ги различавам. Най-малко 25 пъти съм посещавал психиатрии и лечение, преди да попадна в “Анонимни алкохолици”. Сега от 5,5 г. не пия, не се боя от хората, към които изпитвах страх и паника, особено от жените, които харесвах. Приемам живота такъв, какъвто е, макар да не очаквам от него велики неща. Нямам чувството за прецаканост и фалшиви амбиции и фантазии. И съм много благодарен за начина, по който съществувам.
Признавам, че като влязох в групата “Анонимни алкохолици”, започнах да анализирам хората, търсех недостатъците им. Исках да докажа, че тази програма не работи, че те са смахнати, олигофрени, че си измислят вяра, има някаква уловка. След време обаче се доверих на един човек от групата и успях. Тук никой не ни насилва, идваме сами, доброволно, за да се научим как да се справим. Този човек ми стана наставник, ментор. Можех да говоря с него 24 часа в денонощието. Обяснявяше ми всичко, което питах. Станахме близки, а това го търсим в цялата група. Те не могат да бъдат постигнати извън братството, макар да се опитвах да разговарям с жена си, майка ми, баща ми. Говорехме на различни езици и не се разбирахме. В групата обаче разговорите са честни и когато усетиш топлотата на другия, тогава си сигурен, че всичко може да направиш заради тази близост, включително и да се откажеш от алкохола. Това е усещането за Бог, както го разбираш, той ни помага. Това е нашето лекарство за тази лоша рана – алкохола. Когато го изпиташ веднъж, започваш да го търсиш, искаш повече и повече. Затова изглеждаме понякога странно привързани един към друг в групата за взаимопомощ. Стремим се към тази любов и това взаимодействие, защото всички знаем какво сме преживели и нашите истории достигат до сърцата ни.”
Владо: “От 23 г. вече не пия, но посещавам сбирките на “Анонимни алкохолици”
“Аз съм Владо и съм алкохолик. Срещите в братството са моето спасение, живея пълноценен живот и се чувствам щастлив. Не се надявах, че може да ми се случи това да стана трезвен. Имах страхове от хора, но не можех да осъзная, защо е така. Мислех си, че нещо не съм наред. Приемах, че едва ли не съм изперкал, отколкото да си призная, че съм алкохолик. Не осъзнавах, че алкохолизмът е болест. Чувствах се непълноценен и прецакан от живота, а също безсилен и безпомощен.
Бях в клиниката в Суходол, когато двама приятели ми казаха, че живеят пълноценно без алкохол и аз мога да го направя. Така започнах да посещавам сбирките на “Анонимни алкохолици”. Видях, че ми се предлага начин, по който да живея добре и пълноценно с тази болест, без да употребявам алкохол. А не да се оправдавам, че съм алкохолик. Доверих се в групата и повярвах, че мога да се справя, защото и те бяха минали по този път и вече се трезви. Другите разговаряха с мен, проявяваха разбиране, внимание, грижа, независимо че на първите сбирки аз не умеех да говоря с тях. Но те ми се усмихваха, прегръщаха ме, а когато ми е трудно, те ме подкрепяха. За мен това беше разковничето, което ме привлече да ги последвам и така ден след ден, година след година, вече 23 години не пия и това продължава и до ден днешен. А аз бях недоверчив и в групата ми помогнаха против това. Всъщност, лекарите не можаха да ми помогнат, търсеха все материалното, изгубих доверието си към тях и си тръгнах. Сега живея спокойно, не се страхувам от хората. Радвам се, че групата за взаимопомощ има много последователи. Ще се чувствам щастлив и аз да бъда полезен за другите. Сега непрекъснато виждам приятели, които са спрели да пият като мен и в един момент решават, че вече са се излекували, и пак посягат към чашката. Случва им се страшното, защото се връщат в изходни позиции. Това ми дава пример, че не трябва да се връщам към алкохола.”
Миро: “Бях елитен спортист. Пропих се и влязох в затвора”
“Аз съм Миро и съм алкохолик. Бях елитен джудист, учех в спортно училище. Но започнахме да се събираме с приятели и да пием. Причиних си травма от алкохола и ме изключиха от спортното училище. После изгубих семейството и влязох в затвора. А нощите там са дълги и с времето осъзнах, че имам сериозен проблем. Започнах да се срещам с един пастор и да говоря с него, а когато излязох от затвора, ходех в една църква и така открих Бог. За мен Бог е силата да не пия. След това попаднах в “Анонимни алкохолици” и изпълнявах стриктно 12-те стъпки на програмата, които ми помогнаха да се спася.
Програмата пречупва егото, подадеш ли се, спасен си. Но не може да живееш непрекъснато с потиснато его, но важното е да не забравяш, че си алкохолик и ще останеш такъв до края на живота си. Затова не бива да забравяме правилото, че сме алкохолици. Иначе може да се върнем обратно към чашката, става все по-тежко за самия себе си. Пак се объркваш, искаш да опиташ отново, не следваш правия път.”
Цвети: “Започнах да пия още в университета”
“Аз съм Цвети и съм алкохоличка. Правехме младежки купони като студенти и се гордеех, че мога да пия повече от другите, без да се напивам. После се омъжих, родих две деца, имах печеливш бизнес, всичко беше наред 20 години. Вместо да бъда щастлива, се чувствах нещастна. Сутрин пиех, за да се спася от страховете, тревогите и безпокойството, които изпитвах непрекъснато. После ставах смела и силна. Но пак започвах да пия през целия ден и тайно криех алкохол в апартамента. 10 години водех този двойнствен живот. Още със събуждането сутрин пиех алкохол и той ми помагаше да се справя с всичко. Осъзнах, че вече съм алкохоличка.
После две години посещавах лекар. Но ми сложиха диагнозата “депресия” и искаха да ме научат да пия нормално. Аз продължих да пия както си зная, влизах и излизах от болницата, за да се изчистя, и пак продължавах с чашката. Разведох се, затвориха ме в комуна, само това беше начинът да не изгубя децата си. Излязох след 8 месеца и още на следващия ден си купих алкохол, за да се справя със страха и стреса. Тогава потърсих група за взаимопомощ на “Анонимни алкохолици” и вече три години посещавам сбирките. Признавам, че понякога адски ми се пие, но вече съм наясно, че мога и да не го правя.”
Мъжете и жените от групата разказват, че американската програма с 12-те стъпки ги кара да бъдат честни, своеволията не са допустими. Има дисциплина, която се възвръща. Всички се вслушват в собствените си истории, иначе могат да забравят болката от преживяното и отново да посегнат към чашката, макар и с 50 грама алкохол.
Невена споделя, че сакралната идея на всеки човек е да бъде успешен. При алкохолика тази идея е развита повече. Затова в групата правим всичко възможно да не наблягаме на тази идея, която е свързана с егото. Тук развиваме друг вид навици, постигаме едно смирение, учим се да гледаме на света по различен начин. А това се учи.
Нашата програма е алтруистична, учим са на добро. Всеки един при нас си дава сметка, че на фона на хиляди алкохолици, които умират, ние в “Анонимни алкохолици” сме “бели лястовици”. Търсим друго решение да спрем да пием, което е свързано с грижа за другите, казва Невена.
Вася ТЕРЗИЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
