През 2022 г., по случай 700-годишнината от смъртта на Данте Алигиери, издателство Колибри ни предложи нов превод на първата част (“Ад”) от най-известната му поетическа творба “Божествена комедия”. Изданието е чудесен повод за обучаващия се, за специализирания, но и въобще за всеки читател да си спомни отново за италианския поет и мислител, с чието богато, сложно, красиво творчество обикновено свързваме началото на Ренесанса в историята на европейската култура. На свой ред, самият факт на превода, поетическото претворяване на кантиката от Кирил Кадийски, приканва към полезни и изглежда също винаги желани съпоставки – между културно усвоеното и още оставащото чуждо, между отдавна отминалото и продължаващото да протича настояще, съпоставки, които по същия повод е провокирал Константин Величков в своя, още изключително популярен, превод на “Ад” преди повече от век. Освен това, в езика на Кадийски, в който са се отлели Дантевите терцини, читателят може да навлезе спокойно в него, почти без изключения, няма да го “спъват” ритмически или римови неравности, както и архаична морфология. Спокойно – и още в този смисъл, че цялата формална виртуозност на Данте е съхранена и пренесена от онова далечно време така, че съвременният български език зазвучава поетически дисциплинирано (макар от голяма дистанция) и по волята на суровия строг италианец със световна и отдавна вече легендарна слава. Тук посочваме само един пример с цел пряко онагледяване на постигнатото, за да може читателят да го изпробва, да се увери в това и сам с помощта на ритмическото си чувство (отбелязваме специално прочутата римова схема, при която вторият стих от една терцина неизменно се римува с първия и третия от следващата):
Кой може с прости думи да разкаже
за тия рани, кървища, сълзи,
или пък само да загатне даже.
О, не, не би могла да изрази
човешка реч с какви неща гадливи
девети кръг така ме порази.
Телата и на мъртви, и на живи,
съсипани в Пулийските земи,
така добре описани от Ливий (…) (Песен XXVIII, стр. 287)
Необходимо е да се отбележи, изданието е осъществено с подкрепата на проф. Клео Протохристова, известен български учен, дългогодишен преподавател по Антична и западноевропейска литература, която снабдява превода с предговор и обяснителни въведения преди всяка песен. За тях читателят може да бъде само благодарен, те облекчават допълнително прочита, бидейки изнесени винаги преди поетическия текст, като спестяват многократните прекъсвания на четенето и неизбежните премествания на погледа към обяснителни бележки под линия или в края на книгата. Този избор за поднасяне на текста привилегирова едно подчертано хоризонтално и плавно възприятие, характерно за словесния тип изкуства въобще, което обаче при чисто академични издания се размива.
Тук не е мястото да се отчитат историко-лингвистическите или строго преводоведческите аспекти на труда на К. Кадийски, това е право и задължение на тясно профилирани специалисти. Трябва обаче да се добави, че техният анализ ще успее да изпълни целта си преди всичко, ако бъде съчетан с литературно и културно критичния поглед, с разкриването и разработването на онези по-общи проблеми и отношения, които старинната творба активира в нейната историческа нова възприемателна ситуация и които неизбежно прокарват своето въздействие и без оглед степента на уместност на отделните преводачески решения. Такива може да бъдат, например, въпросите за тенденцията към мрежово обвързване на преводите, с които една национална култура борави за дълъг период от време, за културната памет, скрито, но непроизволно насочваща волята на преводача, за самостойната поетическа функция на езика на превода и др. Тук имаме възможност да се спрем, също накратко, само на последния въпрос.
Освен на позиционно задължителната римова, К. Кадийски е разчитал в работата си и на още няколко (нефиксирани строго по място) вида повторителност, лексикална и звукова, с които да създава образи и внушения. Ето един пример и за двете, където глаголите вея (на финала на членуваното съществително “суховей”, но и на “свят”), вия (от извивам) и викам са осезателно звуково-смислово сближени, а две думи в съседна позиция (“селяните на лития”) дори влизат в анаграматическа връзка, израз на същото цялостно поетическо сцепление:
(…) и въздухът горещ от суховея,
и сенките с превити гърбове –
тъй както селяните на лития –
се нижеха безмълвно с часове;
за малко да извикам: “Пак ли тия
тегла!”. И зърнах, и направо свят
ми се зави: та те с извита шия,
с лице откъм гърба, вървят назад (…) (Песен XX, стр. 209)
По подобие на цитираните строфи и на много други места, и като цяло, преводът клони към изграждането на (понякога може би прекомерно) плътна фонетико-етимологична мрежа от думи според същия механизъм.
Накрая, относно визуалната страна на изданието, за книгата е предпочетен формат, достатъчно различен от обичайния, тя е “изтеглена” нагоре, по височина, с което малко или повече ненатрапчиво е подчертан доминиращият нявсякъде в мисленето на Данте ценностен вертикал. Корицата е решена в червено и черно със светла лента между тях, като вероятно преднамерено инсценира цветовете на преизподнята. В началото и в края на книгата, както и преди всяка песен, са вместени рисунки на прочутия италиански художник Сандро Ботичели, които са черно-бели и затова може би влизат в любопитно отношение с мастилените редове върху белия лист и дори може да поведат в неочаквана асоциативна посока прочита. Някои теоретически важни и интересни отношения, които още старинната ръкописна (а по-късно и печатната) книга поддържа с визуалното изображение, може да бъдат проследени и тук с техните следствия – ред изобразителни фрагменти предлагат късните, приключващи значения на развръзката, редом с ранните, начеващи значения на първите песни от “Ад”, а други налагат на читателя близки планове и окончателни нагледи, наред с принципно неспособните на такива жестове словесни изображения. Така двете изкуства влизат в до известна степен напрегнат и потенциално продуктивен диалог, и подчертаващ, и възможен благодарение на старинния характер на самия текст. Всъщност, двата прастари типа подход (хоризонталният словесен и пространственият визуален) влизат в общуване още от самото начало – инициалите (ДА) на името на автора (заявени на обичайно последователно движещия се напред поглед) съставят заглавието (АД) на неговото произведение (поднесено на погледа вертикално, от горе надолу, като се започне от А- в Алигиери).
Като всеки друг превод на подобно равнище, текстът на К. Кадийски представлява покана – очевидно, за това как да си представяме Данте на български, но и за това как да построяваме познавателните си или чувствени образи, тръгвайки от него и неизбежно преминавайки след това към голямо множество други културни текстове. Тези свръзки и асоциации са практически неограничени, на свой ред “претворяващи” и вече почти изплъзващи се от научния поглед. Един последен пример – словесният образ на пробитата лодка на Харон от стиховете: “ще ви откарам с лодката пробита / там, в царството на вечен мрак и мраз” (Песен III, 48 стр.) може да бъде асоцииран (тъкмо поради логическата си странност) с визуалния образ на лодката с двете пробойни, прилични на очи, в началото на филма “Чиста формалност” (1994) на известния съвременен италиански кинорежисьор Джузепе Торнаторе, който, апропо, преподема там именно Дантевата тема за отвъдното. С други думи, ако читателят му гласува доверие, преводът на К. Кадийски закономерно и на свой ред ще задвижи онзи процес на възприемане на културни текстове, който поне в европейската традиция, по силата на една стара и щастлива неизбежност няма край.
гл.ас. д-р Красимир ХРИСТАКИЕВ
Данте Алигиери, Ад,
преводач Кирил Кадийски,
предисловие и въвеждащи текстове Клео Протохристова,
калиграфия Костадин Кокаланов,
ИК “Колибри”, 2022.
