Вили Чушкова за тайните на английския език, фантастиката и живота на село

Историята на Виолета Чушкова е достойна за филм. Тя тръгва от Лом, обикаля света, но акостира в Еленския край. Там създава училище по английски език, в което учи децата на много повече от това да владеят перфектно лексиката и граматиката. В Мийковци, където е школото, Вили претворява модел, който е виждала като дете.
“Моят баща Любен Чушков беше учител, изключително строг човек. Отдаден на спорта, затова и житейското му верую беше “Здрав дух в здраво тяло”. Държеше се строго, но на него дължа нещо много важно – любовта към четенето, към знанието, уважението към учителите. Той постоянно ни караше да четем. Благодарна съм му, че ни даде този свят на въображението, което може да те отведе навсякъде. Достатъчно е да си затвориш очите и да се понесеш”, започва да реди думите Вили Чушкова. Родена е в Лом преди 71 години, но годините не ѝ личат, излъчва топлина, а очите ѝ блестят някак по детски. Гласът ѝ е такъв, че можеш да го слушаш не с часове, а с дни. Признава, че понякога се уморява, но има спортния дух на баща си, което много ѝ помага.
За майка си разказва, че била медицинска сестра, която дълго време – 10 години чакала деца, и когато се ражда първото ѝ дете – братът на Вили, си остава вкъщи. “Освен това, у дома живееха много ученици от селата около Лом, които се хранеха с нас. Такива бяха времената. После родителите ми им ставаха кумове на сватбите, кръщаваха им децата. Така че това, което правя в училището в Мийковци, съм го виждала вече. Преди това и в Елена бях направила нещо подобно. Бях взела 10-15 деца, защото родителите им нямаха време да се занимават с тях, и аз по цял ден им говорех на английски език. Явно го нося, въпреки че дълго време бягах от преподавателска работа”, споделя Вили Чушкова.
Мечтата ѝ като дете била да учи в Руската гимназия в София, било модерно, но баща ѝ я посъветвал да се захване с английския. “Заявих му, че в такъв случай предпочитам да уча в ломската гимназия, но той ми отговори – “Не! Ще видиш след време колко добре е една жена да знае английски език”. Оказа се прав. Беше широко-скроен човек”, продължава да разказва усмихнатата дама.
В Английската гимназия Виолета имала проблеми с учителите си по математика, физика и химия, защото не обичала техните предмети, но пък бързо се влюбила в езиците. “Обожавах английския, българския. В XI клас учителката ми по математика, която ми беше и класна, ми каза, че нямам въображение и от мен става само изпълнителен работник. Това написа и в характеристиката ми. Явно ме е жегнала и съм го носила дълбоко в себе си, защото години по-късно, когато Любен Дилов-баща ме награди за най-добро въображение при превода на фантастиката, аз събрах всички статии и ѝ ги изпратих. Думите ѝ не ме обезсърчиха, защото съм учена, че човек трябва да упорства и да успява. Хубаво е да имаш мечти и да ги преследваш”, продължава да разказва чудната си история Вили Чушкова.
Още в осми клас тя разбрала, че ще стане преводач. Била на гости на учителката си Весела Несторова, която дълго била живяла в Америка. “В дома ѝ на масата видях книга и речник. Попитах я какво прави, а тя ми отвърна, че превежда. Продължих с въпросите – “Ама как – гледате я на английски и я пишете на български ли?!” Тя ми отговаря утвърдително. Последното издание на книгата “Островът на съкровищата” е нейно дело. Това беше книгата. Цяла нощ не спах и рано сутринта реших, че ще стана преводач”, спомня си Чушкова.
След гимназията Вили започва да учи филология, но бързо се разочарова, защото от история на БКП и КПСС позабравила езика, а била подготвена перфектно. “Реших, че е по-добре да уча туризъм във Варна. Завърших там, но после доизкарах и филологията. Не е важно какво е учил човек, а какво носи в себе си, към какво се стреми. Боли ме, че днешните деца нямат мечти и амбиции. Не са така въодушевени от учението, както едно време. Ако искаме да ставаме по-добри хора, задължително е децата да са по-интелигентни и по-знаещи от нас. Сега, за съжаление, процесът върви в обратна посока. Това е една от важните причини да построя училище”, признава с болка преводачката.
Но преди да направи школото, Вили Чушкова случва още куп неща в живота си.
Във Варна започва да работи в БНР, където води емисиите на английски език. “Изкарах 5 години, след като спечелих един сърцераздирателен конкурс, в който участваха петима мои преподаватели от университета в София. Този период беше истинска школа, защото се запознах с много чужденци. Разбрах, че английският ми е добър.
Но в един момент работата за мен там се изчерпа, защото всеки ден исках да научавам нещо ново”, пояснява тя. Тогава решава да се отправи към следващото предизвикателство – да работи като преводач. “Срещнах се с една невероятна жена – Жени Божилова, съпругата на Николай Хайтов, великолепна преводачка. Тя ми даде два много трудни разказа, справих се. Като ги видя, ми се обади и ми каза много насърчителни неща. Добре, че беше затворен прозорецът, защото щях да излетя. Работих три години като редактор. Жени ме подкрепяше винаги”, спомня си Вили Чушкова.
Искала да обиколи света, но тъй като в ония години много трудно се пътувало, започва да работи на пътнически кораб. “След това бях преводач в болницата в либийския град Себа. Тогава имах работа с едни хора от ДС, които съм щастлива, че вече нямат същите позиции. Отидох в Либия през 1978 г. и се върнах 1982 г. При една от отпуските ми се оказа, че повече не мога да изляза от страната, дори до Румъния не ме пускаха. Беше страшно, защото не знаех каква е причината. Писах жалби до кого ли не, но никакъв резултат. След години си четох досието. Там пишеше ужасни неща, смяла съм се със сълзи. Но тогава не ми беше до смях – всяка нощ се питах какво съм направила. Да, аз съм общителен човек, а когато си “устата” на една болница, която се посещава от хора от целия свят, няма как да не им обръщаш внимание”, разказва Вили Чушкова.
Получила забраната да напуска страната, тя отива в едно от издателствата с надеждата, че може да има някоя книга, която да преведе. В редакция “Галактика” ѝ казват, че имат нещо, с което само тя може да се справи. “Тогава купих къщата в Ганев дол в Еленския балкан и започнах да превеждам. Оказа се, че фантастиката е нещо много интересно. Добрите преводачи бягаха от нея, защото я имаха за нещо по-несериозно. Бързо навлязох в този свят, в който има само въображение. Сприятелих се с българските фантасти Агоп Мелконян, Велко Милоев, Петър Кърджилов, Любен Дилов, с преводачи като Кръстан Дянков”, разказва преводачката, която има зад гърба си 20 преведени книги.
Избрала Ганев дол случайно. Казала на майка си, че или ще ѝ ходи на свиждане в лудницата, или ще трябва да отидат в тази къща, където никой не я познава. “Хората ме имаха за луда – да живееш в града, да караш кола, да можеш да правиш много неща и накрая да отидеш в една махала, където има десет души. Но аз в Рим, като римляните, започнах да гледам овце, магаре. Майка ми ги пасеше и всеки ден слагаше различни обеци. Тя обичаше тези неща, а аз съм човек, който не може да понася накити. За мен украшението е в главата, а не по нея. Силата ми е в това, че знам и мога”, убедена е Вили.
Сред всички книги, които е превела, има две любими. Едната е “Крайцерът “Юлисис”, а другата – “Дюн”. Втората е класирана за най-добрата книга фантастика за всички времена. “Идват наскоро в училището едни хора, които се занимават с йога, но мъжът на една от жените не практикува. Мотае се, а аз помагам в кухнята, не знае коя съм. Заговорихме се, стана ясно, че и той обича фантастика. От дума на дума ме попита знам ли случайно защо третата и четвъртата книга на “Дюн” не са така хубави, като първите две. Аз му отговорих – “Знам, разбира се! Защото не съм ги превеждала аз”. Видях го как се вцепи”, усмихва се Вили.
По думите ѝ за превода е важно да е максимално точен, като същевременно се съхрани атмосферата, езикът, речевата характеристика. Трябва да обуеш обувките на автора, за да запазиш душата на книгата. Категорична е, че един преводач е успял, ако всички хора, които четат книгата, мислят, че тя е написана на български и след това е преведена.
Сега на Вили Чушкова за преводи не ѝ остава време. “Липсва ми този вид работа, затова съм взела една пиеса да я превеждам за Народния театър. Дълбоко в мен си живее този преводач, който иска да отиде в друг свят. Работя само като преподавател, т.к. имам огромен кредит, който взех, за да построя училището в Мийковци. Догодина свършва и през зимите само ще превеждам. Сега, когато е студено, ходя в София да давам уроци”, обяснява тя.
Училището в Мийковци съществува от 8 години, преди това имала подобно и в Елена. “Бяха славни години, нямаше компютри и смартфони. Децата искаха да учат, станаха свестни хора. Не обичам да ги моделирам, а да ги правя свободни хора, които да имат избор, дори в мислите си. Искам да им повдигна тавана на мисленето. Взимам всякакви деца, на всички възрасти. Идват и деца, които живеят в чужбина, за да научат българския език. Трябва да им съхраним коренчето”, споделя Вили Чушкова. Сред нейните ученици са децата на Тончо Токмакчиев и Христо Пимпирев, както и внукът на Маргарита Дупаринова.
Според нея всеки може да научи английския. “Проблемът е, че ние, по-големите, искаме да изразим нашето сложно славянско мислене с крехкия си английски, който сега прохожда, и става голяма цапаница. А човек, който е начинаещ, трябва да се изразява по системата на Хемингуей, който казва – “Велик съм, защото пиша подлог, сказуемо, допълнение и в краен случай обстоятелствено пояснение.” Това е английският словоред. Така с кратки и прости изречения човек може да заякне в английския. Няма друга тайна”, разкрива преподавателката.
Вили Чушкова учи децата още да имат стил на поведение, на разговор. “Голямо удоволствие е да усещаш, че това са бъдещите големи българи и е много важно да ги подтикнеш в правилната посока. Тогава ще стигнат, където трябва”, заключва тя.
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ
и личен архив