Психологът д-р Наталия Любенова помага даром на пациенти и лекари в Реанимацията

Публикувано на ср, 19 Сеп. 2018
2170 четения

Да се озовеш между живота и смъртта в най-тежкото отделение, каквото е Реанимацията във великотърновската болница, да разделиш болката със страдащия и да му вдъхнеш сила, вяра и надежда, че трябва да живее, е истинско предизвикателство. Особено когато с твоя подкрепа болният излиза от отчаянието и започва да се възстановява, ти си щастлив, че си спасил душевно един живот, твърди психологът Наталия Любенова от В. Търново, която е и доктор по социална педагогика и работи в СУ “Емилиян Станев”. Като доброволка в Реанимацията тя посреща всички тези преживявания, въпроси и тревоги, на които медицинският персонал не би имал време и възможност да отговори. От другата страна са лекарите, на които също трябва да се помогне те да се справят с техния професионален стрес. Всъщност, напоследък много се говори, че трябва да се търси комплексен подход при лечението на болните. Когато един пациент трябва да бъде реанимиран, към медицинското знание за тялото трябва да се прибави още нещо на психично ниво. Да се реанимира и желанието на този пациент да живее. Разбира се, всяко тяло е различно и то реагира по различен начин на грижите на лекарите и на психолога. Но има случаи, при които каквото и да правиш не можеш да отложиш смъртта.
Наталия разказва, че в началото се наложило да се грижи за чистотата на психиката и комуникативността на няколко лекари в Реанимацията, за да могат да се справят успешно и с най-тежките случаи. След това по препоръка на лекарите започнала да посещава и някои тежко болни, като един от последните ѝ случаи е била възрастна жена, на която ампутирали единия крак. Освен с пациентката, разговарях и с близките, за да изградим цялостна бариера срещу отчаянието, страха, разочарованието, да вдъхнем надежда, че животът продължава, макар и малко по-различен. Защото при подобен случай може да се появи дълбоко усещане за изгубеност и неравновесие между желанието да живееш и желанието да умреш. Тогава болният подлага всяка последвала медицинска интервенция на съмнение и състоянието му може да се срине психически. Затова след изписване от болницата съпътстващата психотерапия също е необходима. Трябва този пациент да осъзнае какво ще направи от тук нататък, тъй като, за да се стигне до тази тежка травма на заболяване, е катарзисен момент. И това никак не е случайно, свързано е с начина, по който приемаме информацията и я преработваме, като си взаимодействаме с цялата ни заобикаляща среда. Освен това е много важно, когато човек стане трудно подвижен след заболяване, да му се помогне сам да се справя с трудностите, да види своя напредък, който ще го стимулира. А не някой да му отнеме възможността да го прави. Защото от съжаление и чувствителност на близките пострадалият ще попадне в една заучена безпомощност, че някой ще прави нещата вместо него. Това означава “преставам да се боря”, “преставам да се храня сам”, “преставам да ставам”, което би било пагубно. Същото е и при децата, на които родителите пишат домашните.
От дългогодишната си практика Наталия е убедена, че никой вече не отрича единността между психиката, тялото и душата. За да се случи нещо на физическо ниво и да има тежко заболяване, значи преди това дълго време психиката е подавала сигнали, но никой не е обърнал внимание. На този холистичен подход залагам много при разглеждане на проблема, обяснява психологът. Защото самият проблем ни подсеща какво е нужно да направим. И психологът в случая помага да се премине към промяната. Когато пък самият пациент е осъзнал след тежка травма, че трябва след това да промени живота си, успехът на лечението вече е категоричен. Има случаи, когато болният човек осъзнава, че дълго време е бил отстъпчив. Но след заболяването той иска да започне нов живот и на следващите препятствия ще казва “не”. Затова психологът му памага как да го постигне на ниво дейност. Връщаме се веднага и при лекарите в Реанимацията и идеята е с тях също да работи психолог. Това е проект, който имаме намерение да разработим заедно, казва Наталия. Тя иска да бъде част от помощния екип, а в Реанимацията се реализират и донорски ситуации, при които близките също имат нужда от психологична подкрепа.
Д-р Любенова отчита, че една значителна част от персонала в Реанимацията са на ръба на професионалното “прегаряне”. Затова е необходима предварителна психопрофилактика, за да не се стига до паническо състояние. А в случая работата на психолога изисква себеотдаване, да се помага със сърце и отплатата не е материална, а душевна, че си успял да посочиш верния път на един пациент да преживее шока от заболяването, а също и на лекаря да се справи по-добре с лечението. Това е по-ценното за мен, затова доброволчеството съм го изнесла като паралелна дейност в работата ми, но не по-маловажна, защото тя ми носи личен успех и преживяване. Елементът на материалната отплата тук не съществува. Освен това аз обичам да работя на “терен”, да виждам какво се случва, как нуждаещият се от мен прави първите си крачки към реалния свят, как се бори да превъзмогне травмата, била физическа или психическа. И в никакъв случай не отмествам литературните познания и самоусъвършенстването на самия психолог, които трябва да го съпътстват през целия му живот като специалист. Той вече има първите тухлички като студент, сега трябва да надгражда.
Младите хора днес смятат, че нещата в живота им се случват лесно и даром. Не е нужно много да се трудят, за да получат нещо. Обезсмисля се естествената функция на тялото и в един момент те много трудно си намират работа, а и трудно изграждат социални и семейни контакти. В Америка сега много се разисква тази тема, тъй като от това идва оня полъх да оставим детето да прави каквото си иска, да се възпитава и отглежда само. Когато то расте без граници, трупа страхове и несигурност, има малко инициативи. Това дете много трудно може да разбере после, че трудностите идват отвътре, а не е виновно обществото. Тази себерефлексия много трудно се извежда от психиката от младия човек, понеже той няма естествения заряд да го направи. Чака друг да му реши проблемите. А решителността човек да се справя с трудностите се възпитава още от тригодишна възраст. И как да обясним после на родителите със 17-годишни деца, че просто са изпуснали този момент. А как да очакваме след това да имаме активни доброволци, които да дават нещо от сърце, без да очакват отплата. Същите тези деца вече като възрастни, ако попаднат по някакъв начин в Реанимацията, те много трудно биха се справили сами със заболяването или травмата. При тях ще превалира отчаянието и себеотричането.
Днес е много важно медицинският персонал да говори с пациентите си, да повишава културата си в разговорите по какъв начин да поднася информацията, защото болните са при лекарите от нужда, а не по желание. И колкото и странно да звучи, думите могат да “убиват”. Могат да обезверят болния и той да се отдалечи, да откаже да следва съветите на лекаря. Наталия разказва още, че като доброволка е посещавала семейство, където майката е претърпяла тежък инсулт, след който е започнала рехабилитация. Мъжът ѝ бил в инвалидна количка. Двамата са имали силна нужда от психологическа подкрепа, за да се справят с трудностите. Бях щастлива, че успях да им помогна. Стана така, че аз имах нужда да дам моята подкрепа, те имаха нужда да я получат и успехът вече е налице, отчита тя.
Д-р Любенова споделя още, че напоследък се налага да работи и с деца, които са зависими от наркотици или хранителни разстройства, а това са тежки и трудно лечими заболявания. Тези състояния днес са зачестили и на родителите е трудно да се справят сами. Като психолог, тя е постигнала определен напредък при тези деца със зависимостите, които трябва да бъдат преразгледани. В случая тези подрастващи нямат проблем, а имат недоразвито умение и аз се старая да ги подкрепя да намерят именно подходящия начин да се справят със зависимостите. Тя обръща и внимание, че когато едно дете се оглежда прекалено много на огледалото, това може да е първата крачка към анорексията. Манията към здравословното хранене – орторексията, също е сериозен проблем, който превзема младите хора, тика ги към абсурда да се откажат от много полезни храни и накрая да се разболеят.
Щастлива съм, че мога да преобръщам житейски съдби на хората, които са потърсили моята помощ, а и при тежко болни, които се нуждаят от нея, отчита специалистът. От опит се е научила да се брани от мъката и отчаянието на хората, на които помага. Освен че има дъщеря на 23 г., която е студентка, отглежда и 5-годишен син, който всеки ден ѝ поднася приятни изненади и я отделя от преживяното през деня. Тази чистота на децата в училище, където работя, също ме зарежда положително. Но много често имам усещането, че живея живота на другите, защото в главата ми непрекъснато има сценарии как заедно да преодолеем трудностите, заявява психологът.
Вася ТЕРЗИЕВА
Сн. авторката

loading...
Пътни строежи - Велико Търново