През следващата година ще се навършат 90 г. от основаването на “Етър”. На 24 април 1924 г. в сградата на тогавашната Девическа гимназия (сега Факултета по изобразително изкуство в центъра) се свиква общо събрание на футболните деятели. Целта е съществуващите вече клубове в града да се обединят. Всички са “за”, а полемики предизвиква само името на бъдещия клуб – “Янтра”, “Орлов връх” или “Етър”. След горещи спорове надделява мнението клубът да бъде наречен на славянското име на р. Янтра, което означава “бързотечаща вода”. Така се ражда ФК “Етър” (Велико Търново).
През годините клубът дава безкрайно много поводи за радост на великотърновци – става шампион на България, печели купата на ПФЛ и на БФС, участва в турнирите за КЕШ и УЕФА, дава на българския и световния футбол изключителни футболисти, петима “виолетови” играчи са част от незабравимото американско лято.
В годината преди юбилея започваме поредица от материали, посветени на историята на клуба, която ще носи името “Те играха за “Етър”. Заедно с футболния журналист и статистик Ангел Ганцаров стартираме дълга поредица от интервюта с играчи – легенди на виолетовия отбор. Някои от тях вече не са между живите, но интервютата с тях, направени през годините, още не са публикувани никъде. Всички те ще бъдат част от бъдещата книга на Ангел Ганцаров, посветена на 90-ия юбилей, както и част от подготвяния от него филм за ФК “Етър”. Ще публикуваме любопитни снимки от 90-годишната история на клуба. Дължим го на всички онези, които оставиха за историята своите имена – в името на “Етър”.
Днес рубриката “Те играха за “Етър” стартира с интервю с един от ветераните – Веселин Бъчваров (Пукето), дадено преди няколко години.
Веселин Бъчваров (Пукето): “Да загубим мач
от Г. Оряховица, за нас бе истинска трагедия”
Веселин Бъчваров – Пукето е роден на 21 октомври 1921 г. и си отиде малко преди да навърши 90 години – на 14 юли 2011. Играл е за отбора на “Етър” от 1939 до 1947 г. Интервюто с него е правено на 7 декември 2008 г. и се публикува за първи път.
– Г-н Бъчваров, кога започнахте да играете футбол, макар и неорганизирано?
– Откакто се помня, от много малък – с парцалената топка. В махалата всички момчета играехме от ранна пролет до късна есен.
– А организирано?
– Като станах ученик в гимназията, оставих парцалената топка и започнах да играя с нормална кожена. Бях в отбора на гимназията, с който участвахме в ученическите първенства. С приятели започнахме да играем на “Черничака” – игрище между двата железопътни тунела във Велико Търново, под Художествената галерия.
– Как се озовахте в мъжкия отбор на “Етър” и кога?
– На “Черничака” с приятели от махалата и съученици играехме 3-4 години. Един ден след поредната игра в края на 1939 г. при мен дойдоха двама господа и ме поканиха да отида на следващия ден на Колодрума, игрището в бившето военно училище. Казаха, че са ме наблюдавали и друг път и искаха да се включа в тренировката с мъжкия отбор на “Етър”. Аз много се развълнувах от поканата, отидох и участвах за пръв път в тренировката. Харесаха ме и така в края на 1939 г. изиграх и първата си официална среща за мъжкия отбор.
– По това време по какъв начин бяха организирани футболните срещи в нашата област и в страната?
– Страната беше разделена на окръзи. Отборите от всеки окръг играеха в първенство всеки срещу всеки. Победителите от окръзите се срещаха помежду си в две срещи при разменено гостуване. Нямаше централен жребий – играехме първо с първенците на близките до нас окръзи. И така на принципа на отпадането два отбора стигаха до финала на Държавното първенство или както се наричаше тогава – турнир за Царската купа. Който я спечелеше, беше обявяван за шампион на страната.
Мачовете се деляха на два вида – федеративни, за които говорих досега, и приятелски. Първите се провеждаха по строго определени правила – със съдия, представител на федерацията, и спортна карта, издадена и заверена след закупуване на съответната марка за всяка състезателна година от Българската национална спортна федерация.
– По това време с кои отбори от нашия окръг “Етър” играеше официални срещи?
– Срещахме се обикновено с отборите, представители на три града – Г. Оряховица, Павликени и Елена.
– Мачовете с кои отбори бяха най-интересни и оспорвани?
– Най-оспорвани бяха двубоите с Горна Оряховица – като врагове. Да загубим мач от тях, за нас беше истинска трагедия. Предполагам, че и за тях е било така, когато са падали от нас.
– Когато сте ставали първенци, в следващата фаза с представителите на кои окръзи сте играли?
– Най-често играехме с отборите от близките до нас области – Габровска, Плевенска, Ловешка, но сме играли още с първенците на Русенска и Търговищка области.
– Кой ви осигуряваше екипите и топките?
– Когато през 1939 г. започнах да играя в мъжкия отбор на “Етър”, имахме десет бели фланелки, с които са започнали да играят още през 1934 г. Отпред те бяха с една хубава буква “Е”, а отзад – с номера от 2 до 11. Тогава беше задължително за всеки пост да има номер. Аз играех дясно крило, задължително с номер 7. Вратарят с № 1, защитниците – от 2 до 5 и т.н.
– А пари получавахте ли като сегашните футболисти?
– О, тогава при нас изобщо не стоеше въпросът за пари. За нас беше щастие и една голяма чест да играем за отбора на нашия град. И да участваме във федералните мачове.
– Поне по 2-3 кебапчета не ви ли даваха след мачовете?
– Когато отивахме да играем в Габрово, например, имахме един ентусиаст, който правеше една голяма баница и във влака закусвахме от нея. Когато стигнехме в Габрово, там имаше един ресторант, където хапвахме по една чорбица и по едно кисело мляко, защото казваха, че давало сила. Това ни беше единственото, което получавахме за играта. Нямахме претенции за нищо друго. Ние се чувствахме щастливи, че играем за “Етър”.
– Някои интересни случки, свързани с футбола?
– О, много са. Едно време нямаше съблекални, сещам се за един мач в Габрово – оставяхме си дрехите до дърветата край пътя. След мача видях, че някой ми е откраднал новите обувки, които наскоро си бях купил, и така се прибрах до Търново с футболните.
– Кога беше последният ви мач за “Етър”?
– През 1947 г. в Елена. Валеше дъжд, игрището приличаше на кална нива. Към 15-ата минута при едно меле получих много лоша контузия на коляното, от която дълго време не можах да се оправя. Така на 25-26 г. приключих с футбола.
Ангел ГАНЦАРОВ, сн. авторът
