За някои той беше чудак и чешит, за други странен тип, за трети добряк. Имаше и такива, които го мислеха за луд. И как иначе. Кой нормален човек би зарязал печеливш бизнес и семейството и би посветил живота си в помощ на бездомници и сираци. Самият Христо Атанасов определяше себе си приживе просто като един най-обикновен човек и българин, живеещ с болките и страданията на хората, на които е решил да помогне. „Не съм никакъв герой. Всеки българин може да помогне на нуждаещите се хора. Ако не с много, то поне с нещо мъничко. И ако всички помогнем, животът на хората в нужда, ще стане малко по-добър”, вярваше той. Уви, смъртта го отне в неподходящ момент. В последните няколко години бай Христо беше дълбоко огорчен и обиден от хората с финансови възможности, които му хлопвали вратата под носа, когато отивал да ги помоли за помощ да изхранва своите питомци.

Преди повече от 30 години търновският бизнесмен решава да помага на младежи без родители, като им осигурява храна и подслон и им даде началния тласък в живота. Неговото първо желание е след навършването на пълнолетие всеки от питомците му да получи от него като подарък малка къща, в която да създаде семейство и да живее. Бизнесменът успява да сбъдне мечтата си за първите няколко момчета, на които осигурява жилище. След това обаче проблем с парите го кара да се откаже от твърде скъпата идея. За всичките тези над 30 г. през приюта на бай Христо са преминали десетки нуждаещи се. Самият той твърди, че никога не си е поставял за цел да ги брои и да води статистика. Заради благородната си дейност през 2007 г. Христо Атанасов беше обявен и за Достоен българин. Министри и депутати се редяха на опашка да му стиснат ръката и да се снимат с него, за да си направят реклама. Няколко години по-късно обаче бизнесменът признава, че тази “титла” му дошла като проклятие. “След като ме обявиха за Достоен българин, хората като че ли ми завидяха и се отдръпнаха от мене. Много от тези, които до този момент ми помагаха, ме забравиха и игнорираха”, споделя Христо.
Кризата ударила тежко и бизнеса на достойния българин в Леденик. За да оцелеят той и приютът му, е принуден да взема заеми. Докато в един момент размерът на дълговете му надминава 150 000 лв. и това води до запориране и на сметките му в банката. Заради дълговете той не може да кандидатства и по социални европроекти и така на практика е оставен от държавата да се оправя както може в изключително тежките години.
А в приюта в Леденик всяка вечер го чакат хора, за които той е нещо повече от баща, той е благодетел, той е техният Исус Христос Спасител, без когото те са обречени на загиване.
Повечето от тях са млади хора, без родители, които той е прибрал от улицата и е спасил от гладна смърт. Някои от питомците тук в приюта са сключили брак и са създали семейства. “Не мога да ги предам. Те са ми доверили най-ценното, живота си, и аз не мога да бъда такъв злодей, че да ги излъжа и да ги оставя навън сред останалия свят, където те със сигурност ще загинат”, споделя приживе Христо Атанасов.
През годините през приюта на достойния българин в Леденик минават десетки човешки съдби. Наред с младежите без родители, дошли тук от социални домове, има и възрастни хора, скитници и клошари, които по една или друга причина са загубили домовете си и са останали на улицата. Бай Христо знаеше всяка от историите в детайли, но никога не си позволява с тези истории за да печели популярност и дивиденти. “Моята мисия и целта на живота ми на този свят са да помогна на колкото може повече нуждаещи се като тези тук. Да им осигуря жилище, и ще го направя”, заканва се достойният българин. Той споделя също, че откакто се е захванал с бездомниците, постепенно се е отдалечил от истинското си семейство. “Не можаха да се примирят с това, че аз съм избрал да помагам на хората, които за някои са отпадъка на обществото. Това още повече ме амбицира и аз приех тези хора за моето ново семейство. Живеех сред тях, спях в една стая с тях и се хранех от една трапеза. За мен те бяха хора като всички останали”, споделя той.
Основната работа на Христо Атанасов и питомците му в продължение на години е събиране на желязо от градското сметище на Търново и предаването му за скрап. Освен на метал на сметището младежите понякога попадат и на други “ценни находки” като цели стекове с бира и безалкохолни напитки, изхвърлени от производителите заради изтеклия срок на годност. Освен от сметището, момчетата на бай Христо си вадят хляба и като почистват речни корита, езера, язовири, паркове и вършат всякаква тежка физическа работа. Това, на което Христо се опитва да научи своите момчета през всичките години, е да бъдат честни, да не подават ръка за милостиня и да не крадат. “През годините често се е случвало вкъщи да няма една стотинка за хляб. Лягали сме си гладни, но не сме крали или просили. Аз подаяния от никого не искам. Искам работа. Всеки ден са ми нужни по 200 лв. за да нахраня тези 26 човека, които ме посрещат вечер с надяващи се гладни очи”, заявява Христо Атанасов. И въпреки кризата, мизерията и безпаричието достойният българин и неговите “деца” от приюта сами са организирали две благотворителни акции в подкрепа и помощ на други нуждаещи се не по-малко от тях.
През целия си живот благодетелят Христо беше непрекъснато подлаган на изпитанията и на шегите на съдбата. В един от най-трудните си финансови моменти печели 25 000 лв. от игри на моментната лотария. И както може да се очаква, не заделя и 1 лев за себе си. След като покрива всичките си задължения, Христо дарява 500 лв. за лечението на 6-годишно дете. Постъпка, която едва ли се нуждае изобщо от някакъв коментар.
За себе си и за живота си приживе Христо Атанасов избягваше да говори. Споделяше, че преди да се захване с частен бизнес е работил като миньор и че животът му не бил никак лек. Това обаче не го е отчаяло, а го е амбицирало да се стегне и да си стъпи на краката.
За своите възпитаници Христо винаги е споделял, че макар и за мнозина те да са изметта на обществото, всеки от тях има история, заслужаваща да бъде филмирана. А някои са и истински енциклопедии, природно интелигентни, с които съдбата си е направила зловеща шега. “Ще си отида от този свят с отворени очи, защото не можах да се погрижа за всички, за които исках”, споделя Христо Атанасов. И така се и случва.
Иван ГЕОРГИЕВ
сн. архив