Често ми казват: как все на теб ти се падаха хубави песни. Е как ще ми се “паднат” 60 или 70 хубави песни, ще ми се паднат най-много 6-7. Но в никакъв случай не мога да кажа, че аз не съм съавтор на тези песни. Това могат да го потвърдят и Стефан Димитров, и Тончо Русев, макар че думата авторски права сега е мръсна дума.
Не е лесно да се правят шлагери, то става част от тебе и толкова те попива, та чак ти се повръща от него. Много пъти ми се е случвало като правя такава песен, даже да я намразвам, преди да съм я изпял. Защото ти е влязла в главата и е част от т.нар. шлагер. Но е много важно доколко един шлагер ще бъде почтен и интелигентен. А когато простотията се издига в култ, както става напоследък, вече говорим за трагедия. Това са само част от признанията на един от най-големите български изпълнителни Васил Найденов при гостуването му във В. Търново.
Пред пълната с негови почитатели зала певецът бе болезнено откровен – за себе си, за музиката и за това, което се случва напоследък. Роди се едно поколение от хора с пари, които казват: ние имаме потребности и трябва да продаваме оръжие и наркотици и да убиваме, а вие нямате потребности… Аз също имах комерсиална част от живота си, защото и аз съм живял във времето на “развития социализъм”, но тези песни са част от онова време и не мога да се отрека, защото съм живял в това време. Но поне съм се опитал тези песни да ги перефразирам и да бъдат “смлени”, за да мога да ги пея и сега. Те са част от живота ми. И все пак, както пее голямата Лили Иванова, не всичко е пари, приятелю, казва изпълнителят на “Адаптация”, “Сбогом казах”, “Телефонна любов”, “След края на света”, “Междучасие”, “Огън от любов” и още десетки песни, които го превърнаха в любимец на няколко поколения.
Майка ми беше музикантка и ми казваше да си гледам пианото. Отначало бях добър ученик, но… Имах един съученик Иван Дреников и докато той свиреше по 8 часа, ние с брат му Андрей въртяхме купони и бяхме много добри в това. Разбрах, че не мога да стоя на пианото по цял ден и не станах Иван Дреников. И Андрей не стигна брат си, въпреки че завърши консерваторията. Това беше времето на “Бийтълс”, “Стоунс” и т.н., и ние израснахме с тази музика, въпреки че тогава се говореше, че онова било поп, а у нас се наричало естрада.
Васил Найденов сподели, че е завършил Строителния техникум “Христо Ботев” и е бил на крачка от инженерството. Кандидатствах в консерваторията и в Инженерно-строителния институт, приеха ме и на двете места, но аз за ужас на фамилията предпочетох музиката, и то специалност пиано. Васко започва като пианист и вокалист, първо е в групата “Златни струни”, оттам отива в “Диана експрес”, а последната група преди началото на соловата му кариера е “Тангра”. Звездата му изгрява през 1979 г. с песента от “Адаптация”, която слага началото на бляскава кариера.
Много хора се учудват, че съм част от рокендрола, което ми е смешно, защото е непознаване на музикалната стилистика. Винаги съм давал за пример Иван Лечев, който може да не е Джими Хендрикс, но е изключително интелигентен музикант и ако го поканиш в студио, ще ти акомпанира и на хеви метъл, и на балада рок, или ритъм енд блус. Той познава стилово нещата, което е много важно. Бисер Киров пък беше роден за импресарио, той като влезеше някъде, в която и да е страна, докато не получи договор, не излиза. Говореше и пет езика, знаеше какво да направи. Не всеки артист, дори да е талантлив, може да се самопродава, казва Васил Найденов.
Казват, че музикант къща не храни, но това хем е така, хем не е така, зависи от храненето… Например, богатите хора, на които пея в последните години, имат съвсем друг поглед за това какво е пари. Нещата са много относителни, всеки гледа през неговата призма. Важното е по какъв начин са спечелени тези пари. Например една Алла Пугачова си заслужава напълно тези огромни приходи. Тя е част от един от най-големите пазари в света, в който и аз за малко имах възможността да бъда. Работихме 13 вечери пред 18 000 души всяка вечер в “Комплекс мира”. В Русия съм правил по 130 концерта. Ние изпуснахме един изключителен пазар: в тогавашния СССР имаше три периода: единият е сръбският, вторият е италианският и третият беше българският. Имах шанс да бъда част от него, макар че много късно ме пуснаха там. Имах тази възможност да бъда на голяма сцена в Русия и Чехия, докато сегашните млади нямат този късмет. И ако някой е наистина кадърен, да може да бъде видян и забелязан. Ако си кадърен, си извоюваш сам тези пари, но за целта трябва да бъдеш показван.
За съжаление, този пазар приключи, вече ни канят много рядко и в други мащаби. Преди Нова година се обадиха от телевизия “РТР Планета” и искаха да отида да снимам на Нова година, отказах да летя само за това и те пратиха техен оператор в София, където снимахме. Това е една огромна публика – да пееш пред 18 000 души. Не че бяха отишли само за мен, основната причина беше Алла Пугачова. Човек трябва да знае къде се намира и да има реална представа, категоричен е Васил Найденов.
Младите хора сега са доста практични и стерилни, това важи и за нашите музиканти за съжаление. Един Жоро Мамалев например е такава капия, главата му всяка секунда прави някакъв виц. И не го прави защото ще се продаде, импровизира си етюди даже в колата, той просто е това. Сегашните млади хора на изкуството са ми недостатъчни. Дано в НАТФИЗ и в консерваторията да ги подготвят да импровизират, защото те чакат да им се поднесе материалът наготово. А този материал ти трябва да го пречупиш през себе си, без значение дали е текстов, или музикален.
Какво е за мен Велико Търново ли? Ами те всичките ми награди са от вашия град. Първата беше за “Адаптация”. После спечелих “Мелодия на годината” и с “Телефонна любов”, която беше още по-силна, “Чудо” взе наградата на зрителите. През 1985 г. и “Сбогом казах” спечели “Мелодията”, а в същото издание бях и първи и последен, като последен станах с моя авторска песен (б.а. “Молба”). Това беше един наистина сериозен форум. Помня и концертите си в спортната зала, вероятно съм пял и на много от вашите балове. Работехме и в съседните градове, а те тогава имаха читалища, подходящи за такива изяви.
Някои хора в нашия бранш станаха звезди. Едни от тях говорят с хората, други не искат. Аз се озвездявам, ти се озвездяваш… Никога не съм се чувствал като звезда, това си е най-обикновена професия. Откъде-накъде трябва да се киприш? Никога не съм го разбирал, не че се правя на скромен, понякога пътувам дори и в трамвая, откровен е Васил Найденов.
Не подминава и болезнената тема с авторските права. Искат сега в парламента в културната комисия да намалят парите на авторите на музика и в момента хора, които не са музиканти, да гласуват такива закони. Затова направихме преди броени дни един видеоклип, който не знам къде ще бъде излъчван, пък и “като ми пееш Пенке ле, кой ли те слуша…” Но човек трябва да бъде и по-активен социално, защото освен задължения имаме и права. Там, “на върха”, има хора, които невинаги разбират какво да бъде гласувано и за което трябва да създават закони. Но това важи не само за областта на музиката. Аз не съм политик, въпреки че съм имал такива предложения, но не ми е там мястото сред хора, които не уважавам. Има и там хора, които са кадърни, но те са “глас в пустиня” и са длъжни да гласуват каквото каже партията. А от това зависят съдбините на много от нас.
Анатоли ПЕТРОВ
сн. авторът