Петко Ив. ПЕТКОВ
Петко Ив. Петков е бивш икономически репортер на “Янтра ДНЕС”. Над 10 години живее и работи в чужбина – първоначално в Япония, а от 5 години е със семейството си в Обединеното кралство. От близо 2 години е в Лондон.

С наближаването на заветната дата 1 януари 2014, когато тежките врати на европейския трудов пазар трябва да се отворят церемониално, за да допуснат българина, започна да се нажежава и очакването, че съдбата отново, за кой ли път, ще ни обърне гръб. Този път с официалното съдействие на европейската политическа класа.
И някак традиционно, първата заявка дойде от Великобритания. Тамошният Волен Сидеров – Найджъл Фарадж, директно обяви по БиБиСи, че орди от българи вече стягат куфарите в очакване на падането на ограниченията, за да откраднат и последната останала работа на и без това съсипания от кризата среден британец.
В България веднага му се вързаха и в медиите заваляха статии, отзвуци, коментари, дори директни писма (написани на превъзходен английски) до въпросния господин – националист. И във всички тях се усещаше един доминиращ мотив – как е възможно да ни обижда един луничав, бледолик потомък на народ, който, поставен до нашия на кантара и метъра на Историята … тук мотивът почва да се разклонява, като в най-колоритните си превъплъщения стига до времената, когато англичаните са изхвърляли дневната си отработка от фекалии направо на улицата, докато ние вече, ехее, сме имали тоалетни на втория етаж в арбанашките къщи… Мяркат се, разбира се, и конски опашки. Че къде без тях.

На Западния фронт, или по скоро в тила на врага, настроенията не са толкова войнствени. Всъщност са, но някак си атавистично зряло-социалистически и отоманско-присъствени, напомняйки на времената, когато нашето бойно поле беше масата в кухнята. Там между празни бирени шишета и оглозгани кокали громяхме враговете си и се тупахме по гърдите с възгласи “Братя, въздухът трепери”… С две думи – прибързано пристигналите в Лондон са унили.
И има защо, тъй като от доста време насам британското правителство им създава пречки от всякакъв процедурен характер, спъвайки устрема им към свободния пазар на труда и парите. Въпросният феномен е описан надълго и широко, затова няма да се спирам на него, само ще посоча, че за съжаление най-потърпевши от подобни спънки са българските студенти, които от началото на 2011 се въртят в омагьосан бюрократичен кръг – хем формално имат право да работят почасово, хем не могат без заветната карта с жълт цвят, разрешаваща 20 работни часа по време на семестъра и повече през ваканциите. За жълтата карта се чака от шест до девет месеца, че и повече, животът на Албиона не е от най-евтините… Студентите са жертвите на една игра, която обаче не са започнали нито те, нито правителството. Игра не на стъклени перли, а на глобализация.

Със задълбочаването на процесите на глобализацията и най-вече разширяването на Европейския съюз британецът живее с все по-нарастващото притеснение, че един остров, малко по-голям от България, едва ли може да побере хора от всички краища на света, търсещи по-добра работа и живот. А такива не липсват – в момента Лондон е възможно “най-глобалният” град на земята, първи кандидат за овакантената титла на Вавилон, в който съжителстват колонии пришълци от цял свят.
По официални данни градът е около 12 милиона, но се говори за повече от 16 и нагоре. Това не допринася повече за утвърждаването му като един от най-гъсто населените градове на планетата, тъй като и половината би стигнала. Само миналата година в Англия, която официално има население 55 милиона, са се родили 700 хиляди деца, което е най-високата стойност на раждаемост от три десетилетия насам. Голяма част от тях са от новопристигнали родители, а британската социална система безропотно поема издръжката им, независимо от изправящите се по тила косми на икономисти и политици. А потокът от пришълци не секва. Сред тях някак срамежливо се прокрадват и “последният европеец” – нашего брата българина.

Не знам с какви амбиции и очаквания отиват повечето от нас в странство, но болшинството от кацащите в Лондон твърде бързо разбират, че в новия Вавилон не важи дали си “втори в света по интелигентност, трети на волейбол, четвърти на футбол, пети по брой висшисти на глава от населението, шести по красота” и пр. Всъщност, първото нещо, което много от имигрантите трябва бързо да разберат, за да се разминат с душевните колизии, е, че всъщност те самите не важат много и че колкото и да са добри в нещо, винаги има стотици, ако не и хиляди други, които ги превъзхождат в нещо или във всичко. Това е грубата действителност.
А тя няма да се промени и на 1 януари догодина и дипломите от Свищов, Перник и Карлово няма да натежат магически и да смажат тапиите на световно неизвестните университети в Колчестър и Лавбъра например. Същото важи и за професионалния опит, придобит в България. И в момента не са рядкост наши инженери, управляващи единствено машини за полиране на подове или пране на килими. Защото очевидно в чистенето е българската мощ във Великобритания. В момента в топ 10 на най-големите фирми за почистване в Лондон повечето от половината са български. Как и защо се е стигнало дотам и дали това е триумф на българския дух и хъс за оцеляване, или пък абсолютният таван на националните ни възможности, това може да каже само историята (тъй като специалистите по съвремието навярно също са гастарбайтери в чужбина). Най-интересният феномен от последната година обаче са онези новодошли, които вървят смело напред с лозунга “Аз няма да работя какво да е”. Разбира се, животът мисли другояче и тази група бързо се преориентира, вливайки се или в отборите на непретенциозните, или на заминаващите обратно. Да, има и такива, колкото и да не ви се вярва. Мнозина престояват в чакалнята на безработицата и безпътицата като в първи кръг на ада, докато не получат видение, че всъщност раят не е тук.

Защото освен трудовото ежедневие, ги има и трудностите от битов характер. По правило българите в Лондон живеят по минимум 6-10 души в апартамент, заедно с деца, кучета и котки. Голяма част от тях живеят по този начин по десет и повече години, като за подобен Маркесов период английският им е на ниво “лош”. След тежкия работен ден онези, които в момента не са на смяна, се събират в тесните кухнички на общежитията си (дневните обикновено се ползват за допълнителни спални) за по ракийка, цигарка и не чак толкова сладка приказка. Най-честата тема на разговор е работата, липсата или търсенето на такава, нужните документални формалности, случващото се в България. За обичайните клюки и сплетни сякаш никой няма време – належащите проблеми са къде-къде по-актуални. Контактите им с британци са често непреки – от блъскането в метрото до оставените на масата пари за почистването. Затова не е чудно, че като цяло домакините не са твърде обичани по една много проста причина – почти никой не ги познава. Разбира се, има ги и по-окомуш нашенците, които “мразят англичанина и в червата”, но и те се издигат единствено до нивото на кухненския патриотизъм за кратко, защото утре трябва да стават рано и пак да поемат по тежките пътища на борбата за насъщния.
Тази безмилостна битка има и своите безсмислени победи – огромна част от българите укриват данъци, водят двойно счетоводство и същевременно получават социални помощи, оправдавайки подобни действия с необходимостта да си върнат на “високомерните англичани”. За повечето от тях подобна морална еквилибристика работи безупречно.
Но има и други, които се опитват да живеят според правилото “в Рим – като римляните”, и съвсем естествено те започват да се отлъчват от лагера на гастарбайтерите, търсейки позитивното и светлото в сивата Албионска мъгла… Пред тях се изправят дилеми от друг характер – намиране на баланс между “българското” и “човешкото”, несигурността в собствените сили и способността за себереализация в този свят на привидно неограничени възможности. Със сигурност това не е пътуване за групички, бъбрещи на лош английски (а вече и български), но то не се влияе от попътни дати, били те 22 декември 2012 или 1 януари 2014.

Останалото е просто медийна дъвка. А дали тя е произведена от мистър Фарадж, мистър Камерън или господин Борисов надали има особено значение. Защото животът е едно, а публицистиката – трето и четвърто. А второто? Е, то е борбата за хляба и в този исторически момент сякаш е изпреварило първото, с всички възможи последици, произтичащи от подобно разместване.