Повече от половин век на метри от основния туристически поток едни руини често карат българските и чуждите туристи да цъкат с език, да вадят фотоапаратите и камерите си и да снимат. А по-любопитните не пропускат да се поинтересуват какво е имало някога тук. Когато научат, остават още по-силно шокирани. Защото въпросните развалини са стените на една от църквите на майстор Колю Фичето – “Свети Спас”. Тя е разположена на стария Халваджи баир, където преди сто и повече години са се издигали къщите на заможните търновски занаятчии и търговци. Поради това, когато в средата на XIX век решават да изградят своя махленска църква, местните решават да се обърнат към най-добрия в бранша Уста Колю.
Строителството ѝ започва през 1859 г. и продължава до 1862 г. За разлика от останалите търновски храмове на Фичето, “Св. Спас” се отличава с това, че е сравнително малка и скромна като размери. Липсва така характерната за другите му творби монументалност, величественост, както и нестандартни архитектурни решения. Тя изцяло отговаря на определението средновековна градска махленска църква. По своя архитектурен вид църквата е трикорабна базилика с размери 28 х 12 м като любопитното е, че под нея е имало гробница с вход откъм юг. Стените на църквата са иззидани с ломен камък, а отвън тя е била измазана с оранжево-червена варова мазилка. От източната и от западната страни е изграден дъгов корниз под формата на така известната емблематична за творчеството на майстора “двойна фичевска кобилица”. На четирите фасади на храма пък има четири каменни полуколони. Вече след Освобождението на северната и южната фасади са вградени мраморни надгробни плочи с надписи на гръцки език. Те са били взети от гробищата на старата църква, която се намирала на същото място. Установено е за една от плочите, че тя е поставена от търновеца д-р Никола Пиколо и е взета от гробовете на родителите му: търговеца Сава и съпругата му Теодора.
Иконостасът в църквата е дело на известния дърворезбар Антон Гешов Станишев – Дебралията, изработил иконостасите на десетки храмове в Македония. През 1864 г. с брат си Димитър основават в Калофер своя резбарска школа. В търновския регион Дебралията е автор още и на иконостаса в църквата “Св. Димитър” в Лясковец, който е унищожен при същото това земетресение през 1913 г.
В Търновград, преди да приеме поръчката за направа на иконостаса на “Св. Спас”, Антон Станишев прави дърворезбата и на още два божи храма: “Св. Богородица” и “Св. Никола”.
Като храм за извършване на богослужения църквата “Свети Спас” се е използвала не само до Освобождението, а и след него до 1913 г., когато силно земетресение разрушава горната и покривна част. След това е взето решение тя да не е повече действащ храм. Иконите ѝ са свалени и днес, за щастие, те са запазени и се съхраняват във фондовете на Историческия музей. Върху стените на църквата е положен нов, дървен покрив. След като стените отвътре са измазани с варов разтвор и загладени, бившият храм е превърнат в салон за уреждане на сказки. Това продължава до болшевишкия преврат от 9 септември 1944 г. и малко след него. Верни на идеологията си да поругават всичко, свързано с религията, комунистите не закъсняват да се подиграят и с църквата “Св. Спас”. През 50-те години мястото, откъдето са се отправяли най-съкровените молитви на болярите към Бог, е превърнато в боксова зала, в която атлети със или без предпазни ръкавици си нанасят немилостиво удари и си разбиват носовете и скулите. Капеща кръв по пода на Божия храм,една доста незавидна участ на бившето творение на Уста Колю Фичето. След тренировъчна зала за бокс, по-късно помещението на църквата е използвана като салон за провеждане на агитационни събрания на Отечествения фронт и архив на Народната милиция. А накрая е превърната и в репетиционна зала за балерините от състава на новооткритата оперета на театъра. Нещо, което все пак е доста по-приемливо от боксова зала.
В края на 70-те години сградата на бившата църква “Св. Спас” окончателно е изоставена на произвола на съдбата и на разрушителната сила на немилостивите природни стихии. През 1984 г. започва уж изпълнението на проект на Националния институт за паметниците на културата за проучването, реставрацията и консервацията на старата църква. Дървеният ѝ покрив е съборен, а около нея започват разкопки. През следващите години обаче пари за изпълнението на този проект очевидно няма и до истинска реставрация така и не се стига. След политическите промени през 1989 г., с настъпването на прехода и всички последици от тези промени, спасяването на “Св. Спас” става съвсем неспасяемо. Все пак е направена поредната смяна на покрива, като е поставен временен такъв с надеждата, че скоро ще има постоянен масивен. До това обаче не се стига, а нещо много повече. В следващите години никоя от институциите, която би могла да спаси Божия храм, не прави нищо реално да го стори. И някогашното творение на най-известния български майстор строител отново е оставена на милостта на природните стихии. Впрочем в продължение на три десетилетия, а може би и повече, районът представлява истински културен шок за гостите на Велико Търново. Само на 50 м един от друг като паметници на безхаберието стоят два паметника на културата – църквите “Св. Спас” и “Св. св. Константин и Елена”, и двата дело на Уста Колю Фичето. От едната стърчат зловещи каменни отломки, а другата пък е “опакована” с желязно ръждясало скеле, което злокобно като бодлива тел обвива каменната ѝ снага. Преди десетина години скелето беше премахнато и беше обявено, че ще бъде извършена така дълго чаканата реставрация и консервация на “Св. св. Константин и Елена”. Но и тук нещата бяха само добри намерения и пожелания. Днес на южната фасадна стена на храма има малък параклис, в който се влиза по напълно импровизирана метална стълба. А този параклис изглежда изключително нелепо на фона на цялата величествена църква, която е една от най-красивите архитектурни шедьоври на Фичето. И ако за тази църква все още, макар и все по-теоретично, има някакви надежди за възстановяването ѝ, то за “Св. Спас” като че ли и тази последна надежда за спасение вече отдавна не съществува. А би било наистина жалко този 160-годишен архитектурен паметник на културата да бъде погубен поради нехайството и немарливостта на чиновници и институции.
Иван ГЕОРГИЕВ
