Южна Америка си остава един от най-екзотичните континенти – желано място за всеки любител на приключенията. Невероятна природа, население, което е потомци на индианците и преселници от Европа, изключителна история… Бразилия и Аржентина са най-големите страни, следват Колумбия, Перу, Венецуела, Чили. Пътешествието във всяка от тях е потапяне в историята.
Да посрещнеш Нова година на Мачу Пикчу, а рождения си ден – в най-южния град на света Ушуая, е като сбъдната мечта и за Венета Ангелова, която бе част от туристическа група, потопила се за цели 20 дни в дебрите на Южна Америка.
Рио де Жанейро с Копакабана, Буенос Айрес с тангото, Сантяго с винарната “Конча и Торо”, Монтевидео и Лима също имат своето очарование, но са градове на цивилизацията.
Ако сте в Перу и сте се насочили към Титикака, най-доброто място, където да се установите, е град Пуно. По пътя спираме и се запознаваме с бита на местните. Показват ни жилищата си – условията са сурови, демонстрират и специфични оръдия на труда като камъните, с които мелят зърното. Отглеждат животни като лама, викуня и алпака, които използват и като товарни. Снимаме се навсякъде. Местните хора са много дружелюбни, изхранват се от туризма – няма билети, но се оставят бакшиши като благодарност, разказва Венета Ангелова.
Езерото Титикака е на границата между Перу и Боливия. В него има плаващи острови, направени от тръстика, а хората, които живеят там, са освободени от данъци. Наричат ги островите Урос или Плаващите острови. Дълбоки са 3 метра и се сменят на всеки три месеца, тъй като тръстиката изгнива. Най-работливият се избира за президент на острова. Общо са около 60 острова и са закачени един за друг. Най-големият събира 12-13 семейства, има и с по две-три къщи. Потомци са на инките, населението е аймара, а на сушата са кечуа, официален език е испанският, но си говорят и техните езици.
Всичко е от тръстика – островите, домовете върху тях, лодките, храната… Хранят се и с риба, не пазаруват от магазини, а от хората кечуа на сушата, които отглеждат картофи, царевица, киноа – семенца, които стриват и правят на супа. Малките деца пиеха вода от самото езеро Титикака, няма промишленост, няма замърсяване, разказва Венета. Превърнати са също в туристическа атракция. Тъй като плаващите острови са вързани един за друг, местните се шегуват, че когато някой се скара с тъща си, си отрязва островчето и се завързва на друго място…
В Титикака има и естествен остров, там интересното е, че ако шапките им са с червени пискюли, са омъжени, ако са бели – са свободни, а с червен и бял – в момент на обвързване.
Снимките, с които Венета илюстрира пътешествието, са в страхотни цветове. В Перу всичко е цветно, обяснява тя. Няма нито една мрачна снимка, цветовете са в културата на хората, много вежливи, приветливи, цветни не само по дрехи, но и по душа…
От Пуно следва еднодневен 300-километров преход до Куско – градчето, което е отправна точка към Мачу Пикчу. Българската група е там точно на Нова година. Местните я свързват с жълтия цвят, навсякъде има жълти гирлянди и листенца, температурата е 13 градуса. Вечерта в ресторанта в Куско им сервират един от най-големите деликатеси – печено морско свинче… Аз не опитах, но други хапнаха и споделиха, че не е лошо, казва великотърновката. Като цяло перуанската кухня не й допаднала, за разлика от аржентинската и бразилската.
Оттук започва свещената долина на инките, която продължава в Андите към Мачу Пикчу – Изгубения град. С влакче се стига до Агуас Калиентес – малко градче в подножието на хълма. Мачу Пикчу е открит за света през 1911 г. от Айръм Бингъм. Дотогава е бил известен само на местното население – на едно селце от шест човека. Това е древна крепост на инките с уникален строеж – никъде в камъните няма цимент и хоросан, те са полирани така, че да напасват един в друг и няма разруха до днес. Интересното е, че в Куско сградите, строени от испанците, са пострадали от няколкото тежки земетресения и са възстановявани, а това, което е строено от инките, не е мръднало… В Мачу Пикчу е имало дори канализация, която работи и до днес.
На въпроса ми какво си е донесла от Перу освен страхотните спомени, Венета Ангелова отговаря – шал от вълна на алпака. Впрочем стандартът е висок, например една малка минерална вода струва долар дори в магазините.
От Перу българската група продължава към Аржентина. Най-интересната част е Патагония, както е известна цялата южна част на страната, като това важи и за крайните райони на Чили. А в най-южната част е остров Тиера дел Фуего – Огнена земя, намиращ се между Тихия и Атлантическия океан, прочут със своята неопитомена красота и забулена в романтика история. Древните му жители са ходели голи и навсякъде около тях са палели огньове. Когато европейците виждат острова, той им се струва целия в пламъци и го кръщават Огнена земя. На него сега има три градчета, в тях живеят около 200 000 души, разказва Венета. Най-големият е Ушуая, който всъщност е най-южният град на планетата. Гледките покрай протока Бигъл са изключителни – брегове с морски лъвове и корморани, а в най-студената част – и пингвини. Там Венета се озовава навръх рождения си ден. Влакче отвежда по 7 км от Ушуая през националния парк към Края на света, както наричат тази част на планетата. И има защо – нататък са само необитаеми земи…
Анатоли ПЕТРОВ, сн. Венета АНГЕЛОВА