На 7 юни се навършват 148 години от освобождението на Търново от османското владичество. Малко известно е обаче, че за по-малко от две седмици търновци посрещат не един, а цели три пъти братушките, прогонили завинаги османските войски от старата българска столица.
На 15 юни 1877 г. руснаците форсират Дунава при Свищов и разделят войската си на три отряда. Предният отряд под командването на ген. лейтенант Йосиф Гурко се насочва към Търново като стратегическата цел е овладявайки старата българска столица. Оттам руските войски трябва да се укрепят в старопланинските проходи, откъдето да навлязат в Тракия. По това време Търново е добре укрепен и в него има около 4000 османски войници – пехота, кавалерия и артилерия. След като достигат Бяла черква, ген. Гурко и офицерите от щаба му имат два пътя, по които могат да се насочат към Търново. Единият е царският път от юг – идващ от Севлиево, и вторият е тесният и разбит междуселски път от север, идващ откъм село Беляковец. След съвещание е взето решение към града да се подходи откъм северния път с цел турците да бъдат изненадани. Това обаче не се случва. Когато руските ескадрони достигат на 2-3 км от града, те са забелязани от османците, които откриват по тях артилерийски огън. След като вече са разкрити, за Гурко не остава друго освен да нареди на войниците си атака и бързо превземане на града. Руската артилерия на свой ред открива канонада и под нейното прикритие пехотата се вдига на щурм. Виждайки идващите към тях като вихър казаци на коне с извадени шашки османците си плюят на петите и бързо напускат града, обърнати в панически бяг, преследвани по петите от казаците. Така почти без бой Търново е освободено, а в руски ръце попадат всички оръжейни и продоволствени запаси, много оръжие и дори едно знаме. Според доклада на самия Гурко до Генералния щаб загубите в жива сила на руските войски са незначителни.
“Пленен е турският лагер, палатки, много патронни сандъци и аптечният обоз. Възторгът на жителите е неописуем. В съборната църква беше отслужен молебен за здравето на Господаря Императора”, съобщава Гурко в донесението си до Генералния щаб на руската армия.
Новината за приближаването и настъплението на руските войски към Търново се разнася бързо из старата столица. Първи на 7 юли към 17,00 часа в града влиза казашката сотня начело с княз Алексей Церетели. А малко след него и самия командващ Предния отряд ген. Йосиф Гурко.
Когато разбират, че братушките идват откъм Самоводене, стари и млади се втурват пеш извън града, за да ги посрещнат. Моми хвърлят букети с цветя под краката на конете и закичват с венци руските войници. Пред къщата на Евгения Кисимова – председателката на тогавашната женска община, ген. Гурко и придружаващите го са посрещнати по стар български обичай с хляб и сол. А самата Кисимова произнася прочувствено слово, в което благодари на братушките, които носят така дълго очакваното българско освобождение. Два дни по-късно в Търново тържествено влиза и българското опълчение, което е посрещнато също толкова топло и сърдечно.
Третото официално посрещане на руските освободители в Търново е на 12 юли, когато в града влиза самият Велик княз Николай Николаевич, който установява тук своята главна квартира.
Този път жителите на старата столица обаче са уведомени предварително за събитието и имат време добре да се подготвят за брата на самия руски император Александър II. Цялата главна улица на Търново е украсени с български и руски знамена, които се спускат от балконите и от прозорците на къщите. Самите руски генерали и офицери очевидно са доста силно впечатлени от братското посрещане. Ето какво е записал в спомените си един от тях – Всеволод Крестовски.
“Мъже и жени, девойки и деца, с насълзени от радост очи прегръщаха всеки срещнат от тях войник. Щом влезе в града, Великият княз, духовенството излезе да го посрещне с кръстове и хоругви. Цялото християнско население в града беше се стекло тук. Руски и български знамена, украсени с миртови и маслинени клонки, се развяваха над къщите.”
Не можем да не отбележим, че както руските офицери, така и обикновените руски войници са много силно впечатлени и от начина на живот и имущественото състояние на българите. “Те си имат собствени къщи, ниви, които обработват, добитък, свои църкви и манастири. А нашите селяни са закрепостени към земята и нямат нищо свое. Кого сме тръгнали да освобождаваме, се питам”, пише в дневника си един от руските офицери.
Една от стотиците дошли да посрещнат братушките освободители е и младата учителка Евгения Шекерджиева. На втория ден след тържественото посрещане на Великия княз тя сама съставя написан на руски език благодарствен адрес до император Александър и стихотворението “Песень в чест освободителя болгар царя Александра Второго”, които връчва в щаба на руската армия. Десет месеца по-късно, на 21 май 1878 г., учителката Евгения получава благодарствено писмо, издадено от Канцеларията на императорския двор, подписано от самия руски владетел. В него Александър II изразява благодарността си и кани младата търновка да посети на негови разноски Русия.
От Търново войските на ген. Гурко се насочват към Стара планина, минават Хаинбоаз и навлизат в Средногорието и Тракия, като освобождават Казанлък и се насочват към Стара и Нова Загора. Там се срещат с армията на Сюлейман паща и след драматични и ожесточени сражения русите са принудени да отстъпят обратно в Балкана. През лятото на 1877 г. в горещите дни на август се водят епичните Шипченски сражения, от които зависи изходът на цялата война. На помощ на руските войски и българските опълченци в този съдбоносен момент се притичат и много хора от Търново.
След Освобождението за известно време Търново се превръща в център на следващите събития. През февруари 1879 г. е свикано Учредителното народно събрание, което приема Търновската конституция. А два месеца по-късно отново в старата столица открива заседанията си и Първото Велико народно събрание, избрало за български владетел княз Александър Батенберг. В Търново са проведени общо четири от седемте Велики народни събрания на Княжеството, а след това Царство България. Отново тук в стария турски конак през 1990 г. е открито и Седмото Велико народно събрание, което след това продължава заседанията си в София. На 22 септември 1908 г. в Търново в църквата “Св. 40 мъченици”, а след това и на крепостта Царевец княз Фердинанд обявява и Независимостта на България.
Иван ГЕОРГИЕВ