Старопрестолно Търново е дало на България много известни личности в различните сфери на обществения живот: средновековни владетели и патриарси, възрожденски революционери и комити, предприемачи, търговци и финансисти, интелектуалци-книжовници, композитори, художници и др. Малко известно дори и за самите днешни търновци обаче е, че прототипите на главните герои в някои от класическите художествени творби на българските писатели също са от старата столица и региона.

Прокурор Ганьо Чолаков

Едва ли има българин, който да не е чел поредицата фейлетони на Алеко Константинов “Бай Ганьо”. В литературознанието дълги години се твърдеше, че прототип на главния герой, който днес се е превърнал в синоним на всички отрицателни черти на българина, е търговецът Ганьо Сомов от казанлъшкото село Енина, с когото Алеко се среща на търговското изложение в Чикаго. Според тази история двамата се запознали, говорили си час-два, като след този разговор Сомов направил толкова силно впечатление на писателя, че го обхванала музата и се родил бай Ганьо. Истината обаче се оказва по-различна. Ганьо Сомов може също да е допринесъл за изграждане на събирателния образ на бай Ганя, но той си има и втори прототип. И това е търновският прокурор Ганьо Чолаков. Историята на този човек наистина е уникална и показва докъде може да стигне човек в падението си. Като дете малкият Ганьо остава сирак и става овчарче. Един ден съдбата го среща с тогавашния митрополит Климент (Васил Друмев), който по това време е ректор на Духовната семинария в Петропавловския манастир край Лясковец. Климент взема момчето под крилото си, праща го да се изучи в Одеса. Докато е в Русия, Чолаков не спира да пише писма до своя благодетел, в които целува ръцете и краката му, задето го е извадил от калта и му е отворил очите. След връщането си в България Ганьо Чолаков става прокурор и само няколко години по-късно е единственият български юрист, който приема да стане обвинител по процеса срещу митрополит Климент, подбуден от цар Фердинанд. Същият този Климент, който прави от бедното сираче човек и му е като баща. В резултат именно на този процес и до голяма степен на обвинителната реч на прокурора Чолаков владиката е осъден на 8-годишно заточение в Гложенския манастир. По-късно след смяната на правителството на Стамболов присъдата му е опростена и той се връща обратно в Търново. А с постъпката си Ганьо Чолаков се превръща в символ на черната човешка неблагодарност. Алеко се е познавал лично с Чолаков и вероятно също е бил доста впечатлен от неговото поведение, за да го използва като един от прототипите при изграждане образа на бай Ганьо.

Д-р Христо Момчилов

Роденият във Велико Търново писател Емилиян Станев е от българските автори, които винаги увековечават в произведенията си известни личности от родния си край. В романите “Иван Кондарев” и “Търновската царица” Станев въвежда два лекарски персонажа – д-р Янакиев и д-р Старирадев. Първият е богат и уважаван стар ерген, нападнат и убит от анархисти, а вторият чрез греховната си любов с прислужницата Марина през Балканската война образува основата на сюжета на романа. Прототипът и на двата лекарски образи в романите в действителност също е лекар. Името му е д-р Христо Момчилов от Елена. Той е потомък на известния еленски род Момчилови, дал на България книжовници и революционери. Христо получава много добро за времето си образование. Завършва медицина в Париж и се слави като един от най-добрите очни лекари и хирурзи не само в нашата страна, но и далече извън пределите ѝ. Неслучайно когато цар Фердинанд отива във Виена при немски професор, специалист по очни болести, последният го поглежда учудено и пита: “Но защо идвате при мене? Най-добрият очен лекар е българин. И името му е Христо Момчилов.” Писателят Емилиян Станев използва не само името, но и живота на своя прототип в сюжетите на романа си “Иван Кондарев”. Там главният герой д-р Янакиев е убит от анархисти. В действителността д-р Момчилов е нападнат в дома си с цел грабеж и е бил прострелян смъртоносно, в резултат но което няколко часа по-късно умира. В екранизираната версия на романа ролята на д-р Янакиев се изпълнява от драматичния артист Борис Арабов. За да изглежда филмът максимално автентичен, режисьорът Николай Корабов решава снимките да бъдат проведени в Елена.
Освен образа на застреляния д-р Янакиев, и други образи в романа “Иван Кондарев” имат свои реални прототипи от региона. Самият автор споделя, че за прототип на образа на главния герой е използвал образа на анархиста Петър Мазнев – Даскала от Дебелец. Животът на този неизвестен днес човек е доста интересен. Той е учител в Горна Оряховица, но се увлича по анархистичните идеи и участва в Транспортната стачка на железопътните работници. Властите в България го набеждават за съучастник в убийство и той е принуден да мине в нелегалност. Заловен е след предателство на Стамболовия мост. Смазан от бой в казармите на търновския гарнизон, той е закаран в болница, откъдето успява да избяга. При бягството пада и чупи крака си, след което отново е заловен и е прехвърлен в Шуменския затвор. Успява да избяга и оттам и се укрива в манастира “Св. Архангели” край Дебелец. Умира от туберкулоза през 1922 г., а името му дълго време се носи като легенда сред българските анархисти.
Освен Петър Мазнев, който е главният прототип, в образа на Иван Кондарев има черти и от още две исторически съществували личности – даскалите Йордан Грънчаров и Иван Кършев от Елена. Сред останалите известни прототипи в романа са бившият офицер социолог и политик Никола Агънски – прототип на Корфонозов, и учителят Никола Георгиев, който в романа е представен само с фамилията си Георгиев като бивш учител на главния герой Иван Кондарев.

Майор Стефан Мазаков

“Грабвайте телата, някой си изкряска и трупове мъртви хвръкнаха завчаска… и турците тръпнат, друг път не видели в едно да се бият живи и умрели.” Едва ли има българин, който да не знае наизуст или поне да не е чувал тези строфи от одата “Опълченците на Шипка” на Иван Вазов.
Тя е посветена на подвига на българските опълченци, които през августовските дни на 1877 г. извършват чудеса от храброст, но не пускат османските войски да минат през Стара планина. Когато куршумите и боеприпасите на отбранителите на върха свършват, те започват да хвърлят по лазещите по “урвите диви” врагове каквото им падне под ръка: “камъни, дърве” и телата на своите вече загинали другари. Един от тези, които първи решават да използват мъртвите тела като оръжие в боя, е търновецът Стефан Мазаков. Той се записва доброволец в руската войска още преди преминаването й в българските земи при Свищов. Участва в освобождението на Търново на 7 юли 1877 г. Още преди това обаче той взема участие и в Сръбско-османската война през 1876 г. като участник в четата на Филип Тотю, който е негов близък родственик. За проявена храброст е награден с два ордена за храброст. Освен това получава и лично от цар Александър II златна чаша. След Освобождението остава в състава на българската войска. През Сръбско-българската война той е командир на Втора пловдивска дружина, с която настъпва в Македония и участва в освобождението на Пирот. Там е ранен и се налага да напусне фронта.
Майор Стефан Мазаков е избиран и за народен представител в две народни събрания.

Иван ГЕОРГИЕВ