Синовете на великите руски поети Александър Пушкин и Михаил Лермонтов са участвали в Руско-османската война от 1877-1878 г. за освобождението на България, включително и в битките край Елена и Златарица.
Александър Александрович Пушкин е роден на 6 юли 1833 г. в Санкт Петербург, който тогава е в състава на Руската империя. Младежките му години минават традиционно за един дворянски син.
Завършва местната гимназия, а след това Пажеския корпус, след което е произведен в чин корнет и е назначен на военна служба в Гвардейския конен полк, командван по това време от втория му баща Ланский. Както е известно, истинският му баща – поетът Пушкин, умира след смъртоносна рана, получена на дуел през януари 1837 г., когато синът му е едва четиригодишен. През 1870 г. за проявени военни заслуги корнет Пушкин е повишен във военно звание полковник и е назначен за командир на 25-и Нарвски хусарски полк. По това време той е на 37 години.
След обявяването на Руско-османската война през 1877 г. полковник Александър Пушкин като офицер от редовната императорска войска участва в състава на 13-а кавалерийска дивизия. Тя е част от Османпазарския отряд, командван от ген.-майор Леонел Раден. Първоначално отрядът е дислоциран в района на Кесарево, като поставената му от командването първостепенна бойна задача е да осигури безопасност по пътя между Търново и Осман пазар (днешен гр. Омуртаг).
След като на 28 юни полкът на полк. Пушкин преминава Дунава при Свищов, се отправя към днешното село Павел, а оттам на юг към сърцето на Дунавската равнина. По-късно в дневника си синът на великия поет не крие искрения си възторг от радостта, с която са били посрещнати той и войниците му от българския народ.

“Навсякъде откъдето минавахме, всички излизаха и искаха да ни видят и да ни пипнат, за да се уверят, че сме истински и че не сънуват. Обкичваха конете ни с цветя, слагаха на главите ни венци и ни забождаха китки здравец и други цветя. Край пътя и в селата бяха сложени софри, отрупани с храна и пиене. Всеки българин искаше да вземе в дома си колкото се може повече руски войници, да ги нахрани и да напои конете ни. Отвсякъде се чуваше само “Братушки, братушки! Молодцы! Вы пришли! Мы вас давно ждали!” Виждах как очите на моите войници, повечето от които бяха закалени и обръгнали на трудности сурови воини, се пълнеха със сълзи, които капеха по гъстите им бради и които те не криеха”, спомня си доста години по-късно, вече на преклонна възраст, полковник Александър Пушкин.

През лятото на 1877 г. полкът му получава задача да настъпи в посока към Златарица и Елена и да участва в завземането и удържането на Твърдишкия проход. Заповедта, която войниците получават, е ако се наложи – да измрат до един, но да не позволят на османските войски на Сюлейман паша, настъпващи от Стара Загора да минат през прохода и да ударят Търново, където по това време се намира щабът на командващия Предния отряд ген.-лейт. Йосиф Ромейко-Гурко. В края на юни – началото на юли руските войници влизат в Златарица и Елена и успяват да затворят прохода.Наред със сина на Пушкин, командващ на едно от руските войскови съединения тук е и синът на другият велик руски поет Михаил Лермонтов – полк. Александър Михайлович Лермонтов.

През следващите няколко месеца районът около Елена и Златарица се превръща в една от най-важните арени на бойни действия в хода на войната. Срещу руския гарнизон от 1400 войници, намиращ се в Елена, Сюлейман паша изправя над 6000 турски низами. Първоначално след двудневна обсада, Елена е превзет от османските войски. Планът на Сюлейман бил да напредне на север и да се съедини с намиращия се в Плевен Осман паша. След падането на Плевен обаче, планът се обезсмисля и след 1 декември османската войска започва да отстъпва от Златарица и Елена, които отново преминават в руски ръце. До 3 януари 1878 г. всички руски части вече са напуснали региона и се отправят в различни посоки.
След успешната развръзка на сраженията край Елена и Златарица пътищата на двамата руски офицери – синове на най-великите руски поети, също се разделят. Полк. Лермонтов с “летящия” си отряд се отправя на югоизток. На 6 февруари 1878 г. той влиза в Бургас и го освобождава. Воините му са посрещнати тържествено от цялото гражданство, предвождано от духовенството с хоругви и знамена. Сред посрещналите руските войници са и тримата чужди консули в града. Австрийският консул тържествено предава на полковника ключовете на турските складове, в които се съхраняват над 70 тона зърно, въглища, вълна и много хранителни продукти. Днес на мястото, където са били посрещнати руските войски се издига Руският паметник. А на фасадата някогашната къща на зъболекаря Пиперов, в която се е помещавал щабът на полк. Лермонтов в морския град, през 1958 г. е поставена паметна плоча.
Съименникът му полк. Пушкин от Елена се отправя на юг, през Балкана, като освобождава Ново село и влиза в Котел. По пътя към състава на неговия полк се присъединяват и много български опълченци. За блестящо проведената атака полк. Пушкин е награден от руското командване със златна сабя, на която са изписани думите “За храброст” и военен орден “Св. Владимир” IV ст. А всички войници от полка му са наградени с паметни нагръдни знаци “За отличие в Турецкую войну 1877-1878 г.” Не остава назад и полк. Лермонтов, който също е награден освен със златно оръжие “За храброст” и с два военни ордена.

След успешното приключване на Руско-османската освободителна война, и двамата офицери се завръщат живи и здрави в родината и продължават военната си кариера. И двамата са повишени в генералско звание. Ген. Лермонтов е назначен последователно за командир на полк, дивизия и корпус. Завършва военната си кариера като член на Военния съвет на руската империя. Умира 4 години по-късно, на 26 декември 1906 г. Ген. Пушкин го надживява с цели 8 години. Няколко години след Освободителната война останалите живи хусари от полка на ген. Пушкин му правят специален паметен подарък – часовник на чийто циферблат вместо цифри са гравирани имената на българските села и градове, в чието освобождение е взел участие техният полк. След като напуска армията, ген. Пушкин се занимава с реформиране на образователната система в Русия.
Той напуска този свят на 1 август 1914 г. месец след като навършва 81-годишна възраст.
Българите от Еленския и Златаришкия регион вече почти век и половина пазят свята паметта на загиналите за освобождението им руски войници и офицери. Още в първите години след края на войната, в периода 1878-1883 г. в района са построени 11 паметника – по 2 в Елена и Марян, 4 в Златарица и по 1 в Руховци, Константин и Миндя. Западно от Елена се намира внушителният паметник, издигнат през 1878 г. от местното население под ръководството на изпратения тук руски офицер. Край Долни Марян пък се издига Мемориалният комплекс “Казашки кръст”. Той представлява 9-метров кръст, поставен в памет на геройски загиналите казаци от Трети ескадрон на 13-и Орденски полк. Изграждането на кръста и намиращия се близо до него параклис са със средства дарени от президентския фонд на Русия “Закон, справедливост и милосърдие”.
Иван ГЕОРГИЕВ