Дългогодишният журналист, юрист, политолог и автор на няколко книги Калин Тодоров представи новото си произведение „Мафията на жълтите павета“ във В. Търново. В Регионална библиотека „П. Р. Славейков“ той се срещна с читатели, с които говори за социализма, прехода и
настоящата политическа и икономическа ситуация в България.
Калин Тодоров е роден в София през 1953 г. Завършва право в Софийския университет. През целия си живот работи като журналист последователно в БТА, програмата „Световна икономика” на БНТ, вестниците „Отечествен фронт” и „Отечествен вестник” и на свободна практика. Отразявал е перипетиите около смъртта на писателя Георги Марков на моста „Ватерло” в Лондон, атентата срещу папа Йоан Павел Втори, падането на Берлинската стена и „нежните революции” в България и Румъния. Покрай баща си Станко Тодоров авторът има възможността да наблюдава хора, които изиграват важна роля в най-новата история на страната ни – Тодор и Людмила Живкови, Кимон Георгиев, Вълко Червенков, Александър Лилов, Петър Младенов, Андрей Луканов, а впоследствие и настоящия политически елит. Майка му е изтъкнатата българска журанилстка Соня Бакиш, работила във в. „Работническо дело“ и 22 години като главен редактор на сп. „Жената днес“.

– Г-н Тодоров, спука ли се гърнето на сегашното политическо управление на страната, както предсказахте неотдавна?
– Да, то беше ясно. Тази т. нар. сглобка беше невъзможно да функционира. Най-общо казано, това беше един Франкенщайн, изкуствен организъм, зашит грубо, бездарно и набързо от две взаимноизключващи се политически образувания. Тяхната единствена цел беше да могат да използват властта за собствен интерес. Противоречията и вътрешните несъответствия между двете групи бяха толкова сериозни, че беше ясно, че рано или късно всичко ще свърши. Ако след предстоящите избори пак направят същата сглобка, мога отсега да кажа, че отново ще се разглоби и наесен пак ще сме на избори.
– Докога можем да продължаваме така? Не се ли изхабихме вече всички?
– Не е толкова страшно. Аз много внимателно наблюдавах Италия в периода между 1980 и 2000 г. Там беше същото, каквото е сега тук. Страната беше хваната в мрежата на мафията. Имаше непрекъснати смени на правителствата, непрекъснати парламентарни избори през 6 месеца. Слава богу, Италия не потъна. Появиха се двама магистрати, които успяха да се справят с мафията. Тук още не са се появили такива хора, но се надявам да се появят. А тези непрекъснати избори и временни правителства лека-полека избистрят картината и става ясно какво се крие под повърхността.
– Какво очаквате от предстоящите избори?
– Мисля, че калните борби вече започнаха. Последните две седмици наблюдаваме много забавни събития. Бившите партньори се хванаха гуша за гуша и взаимно се засипват с кофи с кал, но ГЕРБ като по-големи и опитни играчи успяха да надхитрят ПП-ДБ. Според мен ГЕРБ ще спечели изборите със сериозна преднина, ДПС ще се премести напред, ПП ще загубят съществен дял и за тяхно съжаление, ако отново осъществят сглобката, ще са младшият партньор, от който нищо няма да зависи. Предполагам, че следващото правителство ще е с почти пълна доминация на ГЕРБ, с яка подкрепа от ДПС и с патерица от някаква част от демократичните сили, независимо дали това ще са ПП, или ДБ.
– Баща ви е Станко Тодоров – най-дългогодишният министър-председател на България, председател на Народното събрание, а за кратко и държавен глава на страната. Това го прави единственият политик в историята, изпълнявал и трите най-високи ръководни длъжности в България. Как ще коментирате политиката по негово време?
– Тогава тя беше различна. Аз я деля на три периода – на ранния Живков, на средния Живков и на късния Живков. Първият беше от 1956 до 1970 г. Той беше романтичният период, в който строихме прохода, а прохода – нас, бригадирското движение. Тази романтика се изразходи и влязохме в годините на средния Живков, когато той вече беше изряден държавник и България преживя най-хубавите си години между 1970 и 1980 г. Тогава беше възходът на социализма в целия социалистически лагер. След това социализмът задра здраво и тогава Живков се превърна в някакво подобие на диктатор, което сега се екстраполира като изцяло негов образ, който не е точен. Тогава пътищата им с баща ми се разделиха и до някаква степен дори воюваха един срещу друг, но оня модел на съветски социализъм се изразходи и закономерно приключи. За съжаление, това, което дойде след него, не беше много по-добро.
– Защо ни се случи всичко това? Как други социалистически страни се справиха с прехода и сега животът им е хубав, а ние не можахме?
– Според мен това беше серия от грешки, от неразумни решения и най-важното – в другите социалистически държави, най-вече в Полша, Унгария и Чехословакия, имаше истинско дисидентско движение. Върху хора като Хавел, Валенса и други като тях успя да се изгради новият политически елит, който беше съответен на промените. В България отдясно се появиха разни псевдодисиденти, които бяха клакьори на онзи режим, сега станаха клакьори на сегашния. Отляво Луканов и Младенов си направиха съвсем погрешно сметката, че могат да припишат всичко на Живков и на няколко негови съратници и те самите да оглавят новия ляв елит, което не беше възможно, защото няма как да яздиш две епохи и резултатът е налице. Тогава беше даден път на цяла група олигарси, които в началото бяха дребни мошеници, доносници и подобни хора, които получиха първоначалния тласък. Съвсем логично и закономерно те не се интересуват от съдбата на България, а от ограбването й и собствената им съдба.
– Покрай баща си, предполагам, имате лични спомени от Тодор Живков. Какво можете да кажете за него?
– Той беше интересна личност. Първо биха казал симпатичен човек. Той се представяше като човек от народа, какъвто, разбира се, не беше, но за разлика от сегашните управници той наистина познаваше народа и знаеше как да флиртува с него. Живков беше изключително хитър и ловък държавник. Едно нещо го отличава основно от цялата пасмина сега – той обичаше България и тя беше важна, нищо, че обичаше и властта си. А тези, сегашните не я обичат. Въпреки че той беше подчинен на Русия, съумяваше да измъкне за страната ни най-доброто, което можеше да се случи. Само от реекспорта на нефта тогава България получаваше от руснаците около 2 млрд. лв. сегашни пари всяка година, да не говорим за другите неща. Цялата остатъчна икономика в държавата ни е построена с помощта на СССР – военните заводи, АЕЦ-Козлодуй, Нефтохим – Бургас. Сега това, което управляващите измъкват от Запада, отива в техните офшорни сметки.
– Като говорим за Русия как ще коментирате войната с Украйна?
– Това е сложен и труден въпрос. До голяма степен и в България, и в целия свят той се обяснява едностранчиво само с това, че Путин бил психопат, самозабравил се диктатор. Според мен това не е съвсем така. Путин е колективен образ, зад него седят руският военнопромишлен комплекс, индустриалния руски капитал, православната църква и голяма част от народа, защото колкото и последните избори в Русия да бяха манипулирани, в крайна сметка дори според най-големия руски дисидент в момента поне 50 процента и повече подкрепят Путин. За това, което се случва, вина има и Западът.

Николай ВЕНКОВ
сн. авторът