Що е то приключенски игри или защо Центърът за обществена подкрепа работи с деца в местната общност

Денят е 17 август, а мястото е училищният двор в село Леденик. Екипът на търновския Център за обществена подкрепа очаква местните деца и децата, ползващи социални услуги, за да търсят заедно летни приключения. Зад това стои част от програмата на мобилния екип за подкрепа на деца “Научи ме да общувам, докато играя”. Приключението за екипа на Центъра започва с идването на група деца, препускащи в каруца с кон и без възрастен. Децата са деца, независимо от трудностите пред техните родители, независимо от времето, независимо от етноса. Идват със закъснение, но с желание. Казват, че част от другите деца, които знаят за организираните занимания, са някъде с родителите си да помагат. Други гледат по-малки деца. Други не са прочели шарените обяви просто защото не могат да четат.
Двадесет малчугана са напълно достатъчни, за да приключенстват. Разделяме ги на отбори, които си измислят свое име и свой “боен” вик, провокираме ги, че докато играят заедно, може да открият нещо ценно, че могат да бъдат победители в игрите, ако са екип, обясняваме какво е екип и даваме старт на деня.
Състезателните игри са подбрани така, че водещите да могат да “проверят” готовността да играеш с другите, да коментират кой модел на общуване по време на игра е неагресивен. “Хвани-хвани топчето”, надбягването с чували, разхлаждащата игра да пълниш кофа вода с лъжица, ходенето върху топка с помощ от партньори, “келнерското” бързо носене на сурови яйца в плитка чиния предизвикват смях и разпалват детския хъс да победиш. Разбира се, прекъсваме от време на време, за да може някой от тях да нагледа вързания кон или защото минава някой родител, за да вземе детето си да помага. После то се връща и води друго дете.
Децата искат да играят и са здрави, силни, ентусиазирани, готови да побеждават. Само дето моментите на обидни думи от дете към друго дете, начинът, по който си крещят и се блъскат, разкриват пред нас тревожен модел на общуване. Докато спираме “приключенията”, за да ги помолим да кажат “Извинявай” или “Съжалявам”, откриваме, че това е много по-трудно от напълването дори на цяла кофа с вода с една нищо и никаква лъжица. Умението да играеш с другарче, да изчакаш реда си, да не блъскаш е умение, което тепърва трябва да упражняваме и да говорим. Вероятно не само с децата. Игрите продължават, децата получават лакомства за своите постижения и щастливите усмивки ни дават основание да вярваме, че сме на прав път. Просто са нужни още работа и съмишленици, които да вярват, че първо трябва да възпитаваме умения, после да даваме в училище академични знания. В края правим разбор и се опитваме да “подскажем”, че нещото, което днес са открили, е най-ценното приключение: да бъдеш добър с другите. Приключения всъщност могат да се намерят навсякъде само ако си готов да ги търсиш.
Албена Прокопиева,
управител на ЦОП –
В. Търново, ул. “Д. Найденов” 4