На есен с песен – така тръгват децата на училище. На есен с трудова книжка подръка, с малко време за лекции, с повече време за алкохолни мероприятия и с много малко желание за академично развитие пък тръгват студентите “на университет”. Дойде началото на новата академична година и всеки студент се обръща към себе със сакралния въпрос: “Ще учиш ли, ще бачкаш ли?”. Следва кратко размишляване по темата, притегляне на плюсове и минуси, борба със студентските желания. И в този сюблимен момент се появява онази нелицеприятната действителност, която ти навира в очите най-отличителните си белези. Ако си останеш безработен студент, който редовно посещава лекции и упражнения, чете допълнителна литература, дейно участва в студентските инициативи и прочие, ще си поредният смотаняк, който е на 22 и все още го издържат родителите му, докато той учи висше. В това положение въпросният положителен герой ще има, меко казано, скучен социален живот, защото трябва да се съобразява със семейния бюджет, което означава пък, че шансът да си намери приятелка, с която да се забавлява, е минимален. Вглеждайки се в тази страшна картинка, студентът стига до извода, че “май трябва да се бачка”.
Работещият студент е друго нещо. Макар и да не гледа на света през розови очила, защото е най-евтината работна ръка и получава минимумът на минималната заплата, той е гордият завоевател на самостоятелността. Предвид ограничения си бюджет, чиито рамки се налагат от невзрачната заплата, която той си заработва с реален труд, работещият студент също не се отдава на много забавления, но когато го прави, знае, че сам взема решението една вечер да му е хубаво, а после цяла седмица да стиска зъби. Той все по-рядко ходи на лекции, защото всеки ден “бачка яко”, не е в час с живота в университета, взима изпитите я с тройки, я със съжалението на професора, който добре разбира колко е тежка българската действителност за студентите и проявява благородство. Този студент, който се е записал да става висшист и е имал илюзорното желание да се отдаде на учене и да стане учен човек, защото през целия си съзнателен живот е слушал “Учи, сине, за да не работиш”, в един момент разбира, че от работа не му остава време за учене. Той иска да стане архитект, който си разбира от работата, но уви, може би ще си остане общият работник с бетонните мечти.
Това е българската студентска действителност. Пред всяко момче или момиче, което реши да остане в родината и да се сблъска челно с българското висше образование, се изправят два избора – да учи или да “бачка”. Решението носи след себе си причудливи последици, но най-важното е, че убива мечти…А всички те, българските студенти, искат да бъдат достойни, добре заплатени граждани, които хем да работят за благото на държавата и на семействата си, хем да са образовани и квалифицирани кадри на пазара на труда. Да, ама не.
Най-големият парадокс, с който се сблъскват нашите студенти, е, че за да започнат прилична работа по специалността си, трябва да имат опит. Те обаче няма как да го натрупат поради неговата липса. Минимален процент работодатели дават шанс на студентите да покажат какво са научили. Наемането на студент на работа, която е специфична и отговорна, крие рискове, но нали затова първо се сключва трудов договор с шест месеца изпитателен срок. Той е едновременно изпитание за студента – дали ще може да върши прецизно работата си и да приложи наученото в университета на практика, изпитание е и за работодателя – дали ще бъде доволен от работата на младия човек, дали ще успеят да сработят, дали ще намери нужните качества, за да предложи на студента заветната постоянна позиция. Не е толкова трудно, нали? Договор с изпитателен срок, който между другото може да бъде прекъснат и от двете страни по всяко време. Така трябва да бъде. Да, ама не. На пръсти се броят работодателите, които наистина дават шанс на младеж, който има желание и амбиция за работа, да покаже, че за четири години е получил основните знания на дадената професия и може да ги доразвие и надгради.
Толкова е просто – всичко, от което се нуждаем ние, студентите, е шанс да докажем, че не ни интересуват само чалгата и силикона, че искаме да сме хора с професия. Достойни граждани, които избират мрачния и неясен път на живота в България, вместо да поемат по светлата и прекрасна пътека от летището към някоя държава, която ще оцени качествата им и ще им даде реален шанс за реализация. Защото “развитите” държави правят точно това – те задържат младите мозъци по всевъзможни начини, защото именно те са бъдещето.
Решението на проблема е комбинация от социална политика и социална отговорност. И двете неща обаче, за съжаление, липсват у нас. Докато чакаме тези две причудливи “животни” да се появят в българската действителност ще сдържаме сълзите си, докато се сбогуваме с майките и бащите си на летището, ще учим и работим за чужда държава и ще сме чужденци в собствената си кожа, ще стискаме зъби при всеки въпрос “ти от къде си?”, при чийто отговор чуваш “а, България, да, там има мафия и цигани”, ще носим кръста на самотата, но ще имаме шанс да докажем, че сме млади и амбицирани хора, които се изтощават не от късане на салфетки по чалготеките, а от учене и работа в името на това да изживеят един достоен живот. Това искат младите и интелигентни български студенти. Вместо шанс обаче те получават безпроблемно работа като сервитьорки, бармани, продавачки, общи работници, танцьорки и прочие. Танцуват по светлините на собствените си мечти, докато действителността ги убеждава, че “бачкането” е по-важно от ученето. Ами да, защо ти е да учиш четири години за журналист, като никоя медия няма да те вземе заради липса на опит и защото в обучението ти трябва да вложи време, а време, както много неща тук, в България, е дефицит. Най-страшното е, че имаме дефицит на мислене.
Българският студент живее в омагьосан свят. Ние сме елфите, чираците, които горските чудовища “образование” и “работодател” използват за опитни зайчета върху които да си тестват магиите.
Историята на българските студенти е пареща като лятото, депресираща като есента, мрачна като зимата и миришеща като пролетта. Заради тази действителност на някои хора, включително на мен, им се приисква да извършват хулигански дейности, но е и по-здравословно, и по-терапевтично вместо това просто да се опише с думи грозната приказка на българските студенти. Това е българската приказка, тази, с която западноевропейските майки плашат децата си, когато не искат да си изядат вечерята или да заспят.
Надя ДЯКОВА, стажант-репортер