Шапки, фланелки, покривки и уникални предмети от цял свят има в колекцията си Йордан Грозданов

(продължава от бр. 100)
Пончотата са друга от дрехите, които Йордан Грозданов си носи от пътешествията по света. При завръщането си от експедицията в Южна Америка цялата група се появили във В. Търново, облечени в пончо.
Топлата връхна наметка датира от далечния 17 век в Южна и Централна Америка. Перу е мястото, където влажният климат на планините неизбежно изисквал плътна дреха, която да предпазва тялото от особеностите на времето. Местните отглеждали домашното животно алпака, от което извличали вълна за тъкане на дебели материи. Изплитали големи водоустойчиви и непромокаеми одеала от плата, които украсявали с традиционни за културата им фигури и цветове, а после увивали и премятали около тялото си. Така идеята за защитаващата от лошите условия на времето дреха бързо се разпространила из цяла Южна и Централна Америка.
“От Аржентина си взехме пончота и шапки, тип каубойски. Летяхме от Сао Пауло през Мадрид до Букурещ, където ни чакаше бус. Всички слязохме тук, облечени в тях”, казва Данчо. Взел пончота на жена си, на децата и цялата фамилия. Друга от снимките е в Мендоса, там отседнали, докъдето летели от Чили през Андите. С Боян Димов са, но с още два вида пончо. “Тази дреха е най-разнообразна, имам различни. Дори всички хора от експедицията, с жените, с децата, си направихме едно ревю. Пончото е дори като работно облекло. Задължителна дреха им е в джунглите, докато за нас си е просто сувенир.”
От Египет пък Грозданов има облекло на египетски шейх, от онези, белите наметала. Там бил още през 1998 г.
В Хондурас се сдобил с мачете. Там в джунглата през 2010 г. ходиха да търсят и откриха Рио Булгария (река България) и наследниците на българските заселници. И до днес живеят 10 000 потомци на български емигранти, заселили се в началото на миналия век. “С едно мачете съм и проправяме път в джунглата. С нас имаше хора, които отпред вървяха и правеха пътека. Пазеха ни и четирима души с автомати, защото там има много тигри и пуми. Нямаше проблем да го прекарам през границата, сложих го в големия куфар. Не съм го ползвал, но децата много му се радват вкъщи.”
Данчо питал домакините в Хондурас кой е най-високият им връх. “Пико Бонито”, оказа се, че е висок колкото “Ботев” – около 2300 м. И ме шокираха, че се качва за 15 дни. Как за 15, аз ги качвам за ден?! Обясниха ми, че не може да се пробие път, трябва цяла бригада да реже отпред с мачете храстите в джунглата. По-рано си мислех, че една джунгла се образува за десетки години, а се оказа, че заради ежедневните тропически дъждове, тя расте скоростно. И като си пробиеш път донякъде, на връщане пак трябва да режеш! Там хората навсякъде се движат с мачете, което виси на колана им, и си проправят пътищата”, разказва Грозданов.
Данчо си пази и своя паспорт с печати от поклонническия маршрут Камино. Дават ти го в началната точка и като се движиш по пътя, има манастири, заведения, барове, където удряш печати. Дори срещнали в нищото един мъж, сложил сергия и продава сувенирчета, но задължително слага печат. Навсякъде подпечатваш и като стигнеш накрая до Сантяго де Компостела, трябва книжката да е пълна с тях. Там ти удрят последния печат и ти дават сертификат, че си преминал успешно Камино и вече си пилигрим. Маршрутът има над 1000-годишна история и го изминават по 277 000 души годишно. Данчо и съпругата му Валя изминаха 115-километровия път през 2021 г., което бе и подарък за нейния рожден ден.
Сред предметите в колекцията му е и “Инка де оро” от Перу – бутилка с алкохолно питие на инките. “Ракията им се нарича “писко”, има и връх със същото име. Така си стои, не съм я пил. Пиското се прави от грозде, а перуанците я предлагат и в коктейли, смесена с лимонов сок, яйчен белтък, сироп и няколко капки табаско.” В Аржентина един индианец продавал различни артикули и Данчо си взел един с шарени пера. Сувенирите от Мексико с малко сомбреро Грозданов е снимал върху покривка за маса, която пък си донесъл от Гватемала.
Оказва се, че покривките са друга негова слабост. От всяка държава, в която ходи, си купува покривки за маса. “От Португалия, от Азорските острови, имам с жирафи от Африка, откъдето се сетиш… Ползваме ги постоянно. Дори научих доста приятели и те да си купуват. Страхотно е, като сядаш на маса да сложиш една такава покривка. Внуците много се радват, Калоян съм го обличал с всички тези дрехи, но най-много харесва мачетето. Малкият Самуил е на 3 г., но вече бяга на маратона на Коджа Кая. Измина един километър и от 45 участници е 33-ти”, споделя Грозданов.
Великотърновецът вече направи изложби с фотографии от пътешествията си, издаде и книга, която озаглави “Искаш – успяваш” (“Пътеводител на духа. Дневник на сбъднати мечти”). Не е изключено обаче някой ден да направи изложба и с тези уникални предмети.
“Всеки от тях е свързан с пътуването, с конкретната държава, то си е спомен. Видя ли го и всичко случило се ми оживява в главата. Най-ценното е да вземеш нещо, което си видял на момента и спонтанно те е привлякло. Не мисля, че имат някаква особена парична стойност, по-скоро тя е емоционална. Чувството като си на места като Мачу Пикчу или под Еверест е много особено – мислиш си, че сега си тук и ще се върнеш отново, а животът те запраща на друго място и ти остава само споменът”, добавя Йордан Грозданов.
Не помни точно броя на страните, в които е бил по света. Казва, че това е като глада – да искаш още една хапка, и още една… И гледа да не повтаря държавите, предпочита да търси нови и нови екзотични места.
Анатоли ПЕТРОВ
сн. личен архив