Той е винаги в движение. При него думите се изливат като водопад. Отдаден на историята и България, историкът проф. Пламен Павлов споделя, че за него времето е субективно понятие, затова не е усетил кога е станал на 60 години. В негова чест колегите му от Историческия факултет при ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” организират Международната научна конференция “България, българите и светът”. За нея в петък ще пристигнат близо 100 учени от 12 държави. Сред тях има световноизвестни историци и медиевисти от ранга на акад. Васил Гюзелев, проф. дин Дмитрий Поливянний от Русия, проф. Мирослав Лешка от Полша, проф. Патрик Льокак от САЩ и др.

Проф. Пламен Павлов е от семейство на учители, роден е в беленското село Пейчиново, от където е майка му. Баща му учителствал там и така се запознал с нея. Историкът се шегува, че е роден в събота вечер, т.е. може да лови таласъми и не го хващат уроки.
“Майка ми беше начален учител. За мен това е сред най-тежките професии и трябва да е с най-висока категория на труд, като миньорите. Баща ми преподаваше история, в продължение на 30 години беше директор на едно от основните училища в Русе. Като човек от учителско семейство винаги съм имал отношение към тази професия, която пак казвам, е много тежка. Ако днес нещо не е наред в нашето общество, то е, защото има проблеми и в образованието, и в семейството”, категоричен е професорът.
Разказва, че от дете винаги е бил разделен между историята и литературата. Но историята надделяла, защото е израсъл между такива книги, макар и не много, защото семейството му дълго време живяло по квартири. Навремето с учителските заплати майка му и баща му успели да си купят жилище едва когато Пламен бил в гимназията. Споделя, че в своята родова история има дядовци, които са дали живота си във войните за национално обединение. Негов прадядо е загинал при Дойран и никой не знае къде е гробът му.

Като дете обичал да се катери
по таваните
и да се рови в
старите книги.

Павлов завършва в Русе тамошната Първа гимназия, едно от най-старите и утвърдени учебни заведения в дунавския град. Дошъл да учи във ВТУ, защото като русенец го теглело към Търново, към което винаги е имал пиетет. “А и моите предци са от Балкана, в селото на майка ми живеели все хора, които след Освобождението са слезли от планината. И до днес там има фамилии като Габровски, Севлиевски, Капиновски. Моите предци по майчина линия винаги са имали балканджийско самосъзнание. Същото се отнася и за рода на баща ми, който е от Северозападна българия, те са слезли от района на Тетевенския и Врачанския балкан. Аз съм си балканджия, нищо, че съм роден в равнината”, казва историкът.
Той кандидатства във ВТУ и го приемат българска филология, бил трети в класирането. Явил се и на изпита по история, който също издържал с много висока оценка. Всички го съветвали да избере филологията, но рачешката му опакова природа се проявила и записал история. Все пак втората му специалност е българска филология.
Професорът е щастлив, че като студент е имал възможност да слуша големи имена в българската историография. Част от тях били местни преподаватели, като покойния проф. Йордан Андреев, имало и много гост-преподаватели от София. Проф. Павлов не пести думите на признателност към проф. Василка Тъпкова-Заимова, проф. Петър Тифчев, доц. Борислав Примов. “Нашите преподаватели бяха хора, които по една или друга причина нямаха трибуна в София, най-вече по политически причини, а тук можеха да преподават. И досега софийските колеги отчитат, че ние в Търново имахме по-добри преподаватели от тях. Тогава атмосферата във ВТУ беше много по-либерална, не че нямаше идеологически ограничения, но те бяха на заден план. Диалогът между преподаватели и студенти беше по-лесен, отколкото в София”, пояснява той.
Пламен е категоричен, че човек не може да е във Велико Търново и да не бъде запленен от средновековната история. За него било голямо изживяване да се скита по Царевец и Трапезица, да ходи по разкопки. Имам силен интерес към Възрожденската, въобще към цялата българска история, посочва професорът. Шегува се, че откакто води телевизионни предавания, свързани с историята, е принуден да знае всичко, а и не мисли, че нейното парцелиране е най-доброто.
Пламен завършва ВТУ и отива да работи като учител в СПТУ за трактористи в Две могили, Русенско. “Времето на връзкарството пращаше хора като мен с високи дипломи някъде по периферията, а мамините синчета и дъщери отиваха в институтите. В резултат на моята упоритост и мотивация успях да стана преподавател във ВТУ. Голяма заслуга за това има проф. Йордан Андреев.

Аз бях
свободомислещ, имало е гласове, че не бива
да съм във ВТУ.

Но той беше обективен и безпартиен човек, което за онези времена означаваше нещо. Бях назначен, след като спечелих конкурс. С Иван Тютюнджиев бяхме назначени на една и съща дата, затова още не мога да проумея какво се случи с него”, разказва историкът. Обяснява, че попаднал в творческа среда. “Имали сме различни мнения с моите колеги, но се стараем и до днес по най-важните въпроси да постигаме консенсус. В нашия факултет винаги е царяла патриотична, а не патриотарска атмосфера. За съжаление и до днес ВТУ не е оценен достатъчно в национален мащаб”, категоричен е ученият.
Обяснява, че е силен индивидуалист и за това не може да се занимава с политика в ежедневния смисъл на думата. С желание обаче за известно време ръководи Агенцията за българите в чужбина. Имал резерви към административната работа, защото там тя била доста сериозна. Но въпреки всичко за него това е сектор, който не е оценен достатъчно. “Работата там ми даде добри познанства, нови приятели, а съм щастлив, че успях да направя неща, които се помнят и до днес. Учудвам се, че все още има хора, които си мислят, че ръководя тази дейност, а то беше преди близо 20 г. Когато бях начело, започна да се дава българско гражданство на хора от Македония и мога да кажа, че тогава нямаше идея, че ние ще бъдем в ЕС и НАТО и идваха хора, които имат “желязно” българско самосъзнание, потомци на комити”, пояснява той.
Телевизионното предаване, което води, за него също е много важно, защото винаги е имал пиетет да преподава, да спори с някой, да обменя мисли и идеи.
“За мен телевизията е важна трибуна. Когато започнах да водя “Час по България”, коренно промених рамката му. Наложих да има литературни теми, правя така, че да се чуе гласът на всякакви хора, включително непрофесионалисти, свободни изследователи”, допълва неуморният историк.

Освен историята, Пламен Павлов обича да пише стихове и
публицистика.

Музиката също изключително много го вълнува. Причините са много. “Първо съм от град с големи музикални традиции, какъвто е Русе, второ интересите ми в музиката са много разнообразни – от класика музика до прогресив рок. Напълно съм съгласен с Майл Дейвис, който е казал, че има два вида музика – хубава и лоша. Аз съм любител на хубавата музика”, казва той.
Със съпругата си Румяна са състуденти, тя е завършила френска филология, но днес, по думите му, повече се занимава с история, защото работи като екскурзовод в Регионалния исторически музей. Децата му Мария и Христо не поемат по неговия път, но е доволен, че имат отношение към историята.
Проф. Пламен Павлов казва, че е националист по природа. “Това не означава, че трябва да мразиш някого, а да познаваш нацията си. В историята ни има много факти, които ни дават основание да имаме самочувствие като народ, сред тях е и въстанието на братята Петър и Асен, които от една византийска провинция правят една регионална, а след това и европейска сила”, завършва той.
Весела КЪНЧЕВА
сн. Даниел ЙОРДАНОВ