Всеки път, когато дойде във В. Търново, певицата посещава своите лели – игуменката Пелагия и монахинята Магдалина в Петропавловския манастир. Г-жа Оникян се гордее с младата музикална надежда Михаела Филева, която е сред най-добрите й студенти

Певицата Стефка Оникян е добре позната както на почитателите на поп-музиката, така и на джаза. Солидното музикално образование и великолепната вокална техника й дават възможност да интерпретира с лекота в почти всички музикални стилове и жанрове на популярната музика – от стандартна поп песен през италианската канцона, балада, боса нова, самба, класическа и народна песен до диксиленд, суинг и модерен джаз.
От средата на 80-те години се утвърждава и като една от водещите джазови певици в България. Участва активно в национални и международни джаз срещи и фестивали – “София джаз фест” 1984, 1985, 1986, 1988, 1989 г., “Джаз форум” в Русе, “Диксиленд парад” в Габрово, “Диксиленд международен фестивал” в Дрезден, “Международен джазфер” в Загреб, “Международен джаз фест” в Ниш, “Джаз клуб” в Прищина и др. Работила е с музиканти като Милчо Левиев, Симеон Щерев, Людмил Георгиев, Вили Казасян, Петър Петров, Анатолий Вапиров, с Антони Дончев и други.
Стефка Оникян е осъществила многобройни записи на театрална и филмова музика. През 2003 г. записва за Уолт Дисни заглавната песен “Circle of Life” към филма “Цар лъв”.
Тя е сред водещите вокални педагози в България. Своята преподавателска дейност започва през 80-те години. През 90-те години вече работи в Държавна музикална академия “Панчо Владигеров” като вокален педагог и пее във всички представителни концерти. Предавайки богатия си музикално-сценичен опит на студентите, всяка година тя подготвя продукции с песни от Джордж Гершуин, Кол Портър, Дюк Елингтън, Антонио Карлос Жобим. Много от нейните възпитаници печелят различни конкурси в България и чужбина. Сред по-известните й студенти са Десислава Добрева, Румяна Коцева, Йоанна Драгнева и др.
Стефка Оникян беше сред участниците в шестото издание на Дикси джаз фестивала във В. Търново, който се проведе от 11 до 13 юли. Примата на джаза излезе на сцената заедно с домакините от Royal Dixie Band и взриви публиката с няколко емблематични парчета.

– Г-жо Оникян, какво ви свързва с Велико Търново?
– Аз съм свързана по-скоро с Петропавловския манастир близо до Велико Търново. Игуменката – монахиня Пелагия и монахиня Магдалина са мои лели. Те са сестри на майка ми. Затова всеки път, когато дойда в този град, не пропускам да ги посетя, защото те вече са много възрастни. И сега ще ги зарадвам и занеса поздравите на моята майка. Много се гордея с моите лели, защото навремето този манастир е бил напълно изоставен, а сега е райско кътче. Моят вуйчо много помогна да се изгради параклисчето, където сега служат монахините. Възстановена е старата част на манастира и часовниковата кула. На това място човек може за няколко минути да се отдаде на вярата си, на усещането за спокойствие, за мир, за добруване. Все такива хубави думички, които напоследък все по-трудно можеш да почувстваш.
– Какво ви накара да се посветите на младите хора?
– Изявите на джаза не са толкова много и в един момент пеенето се превръща в хоби. Затова човек трябва да има някаква постоянна професия. В началото много трудно свикнах с факта, че на сцената човек го носят на ръце, подаряват му цветя, а в преподавателската работа остава на заден план. Но пък взех решение и посветих втората половина от моя живот на студентите, на децата, които обучавам. Затова до известна степен намалих концертните си изяви. В замяна на това мога да се похваля с търновката Михаела Филева, която е сред най-добрите ми студенти. Във фестивала участваше друга моя възпитаничка Кристина, както и един мой студент Цветомир Цанков. Това са деца, изключително интелигентни и ерудирани, с много задълбочени познания за музиката. Това че се справят добре и активно участват в концерти, ме мотивира да продължа да работя.
За да бъда максимално полезна, написах и книгата “Вокалната работа в поп музиката и джаза”, която е с диск, за да могат начинаещите да проверят своите възможности, преди да отидат на прослушване при вокален педагог. Създадох тази книга, за да помогна както на бъдещите изпълнители, така и на начинаещите преподаватели.
– Кой е най-важният урок, който искате да усвоят вашите ученици?
– Да си учител за мен означава да научиш децата на всичко, което ти знаеш. Това започва с основните правила на етикета и хармонията в отношенията с хората, обноските, облеклото, начинът на гримиране, поведението на сцената. Понякога пренебрегвам музикалните занимания, за да обърна внимание точно на това, защото всичко е важно. А един човек колкото на по-високо стъпало е, толкова вятърът духа по-силно.
– Какво поколение млади изпълнители расте в момента?
– Като целия български народ и аз съм много объркана в момента. Паралелно с грубостта, която срещам в ежедневието, влизайки в Академията попадам в един коренно различен свят. Там цари стремежът да научиш повече, да твориш, да правиш музика. Цари интерес към всичко ново, което се създава. Децата притежават любопитство, с което искаш или не ти също се заразяваш. Затова аз непрекъснато се старая да се усъвършенствам, да бъда в крак с времето. В този смисъл непрекъснато търся нов репертоар и нещо ново, което бих могла да предложа на децата.
– Ако можехте отново да избирате вашия творчески път, бихте ли предпочела джаза отново?
– Моят баща е музикант, така че съм закърмена с тази музика. Когато бях дете, колегите на татко много слушаха джаз. Той ме влачеше със себе си по гости и участия. Тогава нямаше толкова телевизии, затова всичко, което научих първоначално, беше от плочи, донесени от Америка. Като слушах тази музика, онемявах, защото не можех да разбера за какво пеят, но със сърцето си чувствах, че ми харесва. По-късно, вече 7-8-годишна, си спомням, че си измислях думички, за да мога да пея като тези хора от плочите, най-малкото защото не знаех английски. Това беше много симпатично и понеже баща ми работеше по Пампорово и различните морски курорти, чужденците умираха от кеф, като слушаха дете на тази възраст да е толкова музикално, макар че пее с измислени думички. Такива са моите спомени от ранното детство.
Иначе съм започнала от петгодишна с уроци по солфеж и цигулка и така 9 години. Седем години бях самодейка, работих с биг бенд. Това е една възможност, в която човек иска или не израства. Това е всекидневен труд – турнета, концерти, докато сега за младите няма кой да се погрижи или ако има някакви занимания, обикновено са платени. Много ми е мъчно, защото децата са много талантливи, а с подходящи занимания те ще израснат невероятно в музикално отношение.
Затова адмирирам усилията на моите колеги от фондация “Дикси джаз фест”, защото този фестивал е подкрепа на духовността в България, която е тотално занемарена. За съжаление, когато икономиката на една държава страда, първо се орязват парите за култура. Това е много жалко, защото един духовен човек много по-лесно би вървял по правилния път, докато необразовани и непросветени хора много по-трудно се управляват. В този смисъл съм впечатлена, че все пак моите колеги се мъчат да правят нещо, макар и с апостолска дейност, защото един такъв фестивал не може да те нахрани. Джаз фестивалите са едва 4-5 през летните месеци и там по-скоро се срещат творчески идеи и колеги, които обменят различни проекти. Малко е, но все пак е движение в правилната посока.
– Как да си обясним факта, че в България на джаза продължава да се гледа като на елитарно изкуство?
– Човешкото ухо трябва да е подготвено за тази музика. Ако човек е слушал малко такава музика и знае принципите, на които се развива една тема в джаза, ще бъде много лесно да проследи до край какво се случва. Освен това, дори човек да не е кой знае какъв почитател на джаза, хората успяват да различат доброто от посредственото. Е, чак елитарно изкуство не бих казала, но наистина не е музика за всеки. Изисква много добра музикална подготовка, за да се ориентираш в хармонията. Джем в буквален превод от английски означава мармалад, но в музиката джем се получава, когато се срещнат музиканти и почти без репетиция, знаейки темата, започват да работят заедно. Така се получават много интересни импровизации.
– Говорите с романтика за отминалото време. А има ли романтика в създаването на музика днес?
– Романтиката като че ли присъства при хората от и около моето поколение. Но за съжаление си отидоха и Вили Казасян, и Юлиян Янушев, и Людмил Георгиев, и много други. В този град също има един музикант, за който трябва често да се сещаме, защото е от европейска, дори световна класа. Това е Йордан Капитанов и много бих се радвала отново да го видя на сцената, но като почетен гост, а не да свири цяла вечер. Такива хора трябва да бъдат патрони на подобни фестивали. Той е тази класа музиканти, каквито в България вече останаха твърде малко. Дори добри певци се оплакват, че трудно намират музиканти, с които да направят свой проект. Много музиканти пък трудно си намират работа. Така че романтиката е в приемствеността, а нея сега май я няма. Като пея, не мога да не се сетя за Людмил Георгиев, с когото сме изпълнявали дуети, или пък за Вили и неговия бенд. С тях съм обикаляла по фестивали в цяла Европа.
– Какво е за вас джазът?
– Това е състояние на духа. В момента когато стъпя на сцената като че ли ставам друг човек. Когато човек по-дълго време се занимава с преподавателска дейност, вътрешно изпитва необходимост самият той да попее. Пред децата се старая да не пея много, защото моята рутина ги плаши, защото те нямат този опит. В този смисъл сцената е мястото, където аз храня моята душичка, защото едно е да преподаваш, друго е да си доставиш удоволствието да изпееш 6-7 песни.
– Импровизирате на сцената, но коя е най-голямата ви импровизация в живота?
– Не съм кой знае какъв импровизатор, защото в живота обичам реда и дисциплината. Обичам да импровизирам само на сцената. Не мога по един и същи начин да изпея една песен. В джаза е така, според състоянието на духа един път пееш по един начин, следващия по друг начин, въпреки че се водиш по едни и същи ноти.
Златина ДИМИТРОВА