Семинар за международните стандарти за третиране на лишените от свобода събра журналисти, общински съветници, представители на граждански организации и експерти във Варна. Форумът бе организиран от Българският хелзинкски комитет (БХК), а в него участва и репортер на “Янтра ДНЕС”. Организацията от години осъществява мониторинг на местата за лишаване от свобода в страната – затвори и арести, и проверява доколко те отговарят на приетите международни споразумения и създадените от тях стандарти. Изводите им се публикуват в редовни доклади.

– Г-н Кънев, какво целите с провеждането на тези семинари за международните стандарти за третиране на лишените от свобода? 
– Целим да се предизвика дискусия на тази тема в България, защото това е много остър проблем. Страната ни трябва да направи изключително много за местата за лишаване от свобода, за да ги приведе в съответствие с международните стандарти. Нашата идея е да се обърнем към журналисти, членове на наблюдателни комисии, неправителствени организации – всички, които имат интерес към тази тема, за да се получи мрежа от хора, която активно да се застъпва за подобряването на условията в местата за лишаване от свобода.
– В България не се наблюдава съпричастно отношение към проблемите на лишените от свобода. В затворите са настанени хора, извършили престъпления, и в съзнанието на повечето от нас лошите условия са част от наказанието им.
– Аз не съм изненадан от една такава позиция, но повечето хора всъщност никога не са виждали точно колко лоши са тези условия. Освен това тяхното мнение се променя коренно, когато вътре попадне техен близък. Идеята ни е да убедим обществото, че е в интерес на всички лишените от свобода да излизат от затворите като хора, а не като животни, държани месеци и години в нечовешки условия. Така те представляват още по-голяма опасност за обществото. Никой от нас няма интерес лишените от свобода да се десоциализират и да не са в състояние да вършат нищо друго освен престъпления. В тази насока е и европейската политика. В България хората мислят за затвора като за място, в което се влиза и всичко свършва до там. Те рядко се замислят, че от него се и излиза и че колкото хора днес се настаняват в тези места, същият брой се освобождава и отново става част от обществото. Какво правим с тези хора, как живеем с тях?
– Факт е, че има затворници, които след излизане извършват ново престъпление с цел отново да бъдат върнати в местата за лишаване от свобода. Т.е. те се чувстват по-сигурни там, отколкото сред обществото. Не е ли това показателно за липсата на достатъчно усилия от страна на институциите по отношение на ресоциализацията? 
– Това е проблем точно на ресоциализацията. Един затворник, който е лежал пет години в затвора, е загубил всякакви социални умения. Вътре той не може да се научи на нищо, което да му бъде полезно, след като излезе на свобода. Загубил е социални контакти, загубил е професионалните си умения и наистина някои от тях нямат друг избор, освен да извършват нови престъпления.
– Пренаселеността ли остава най-сериозният проблем в затворите? 
– Това е един от най-острите проблеми и дори ако вземем само него, поне 5-6 хиляди затворници имат основание да подготвят жалби до Европейския съд за правата на човека. Също много проблемна е липсата на всякакви дейности за лишените от свобода. В това отношение положението се влоши през последните години с намаляване на възможността за работа в местата за лишаване от свобода. Точно работата в миналото бе основната дейност за тях и макар и ограничена, осигуряваше някакви възможности. Сега изобщо предлагането на смислени програми и дейности за ресоциализация се е стопило. Виждаме все повече хора, които просто стоят в килиите си и не правят нищо, докато не изгубят напълно всякакви умения и трудови навици.
– Институциите обикновено се оправдават с липсата на достатъчно финансови средства. 
– Затворите разполагат със значителни възможности да привличат частни фирми, на които да предлагат евтина работна ръка. За съжаление, държавата прибира една голяма част от това, което тези компании заплащат на затворниците. Така се оскъпява трудът им и условията за наемане на затворници от частния сектор стават неизгодни. Понякога се оказва по-евтино да се наемат хора извън местата за лишаване от свобода. Ако държавата не прибираше такава значителна част от доходите, щеше да има много повече фирми, които да работят със затворите, отколкото в момента.
По-лошото е, че всъщност тези пари отиват за поддръжката на администрацията и почти всичко, което фонд “Затворно дело” генерира, отива за заплатите на чиновниците, които работят в него. Полза от това няма за никого.
– Днес наличието на присъда в досието на един човек все повече се превръща в сериозен проблем за намиране на работа. За всяко престъпление си има точно определено наказание и след неговото изтърпяване би трябвало провинилият се да има равен статус с останалите граждани. Изискването на справки за съдимост за постъпване на работа не се ли явява дискриминация в този смисъл? 
– Да, това изискване е абсолютно дискриминационно. Европейският съд за правата на човека няма още практика в това отношение, но няма никакво съмнение, че осъждането оставя едно тежко петно върху тези, които излизат от затворите. Дори за служби, където законът не изисква човекът да не е осъждан, се поставят своеволно такива условия. И без справка за съдимост, ако по неформален начин работодателят разбере, че кандидатът има присъда, най-често той не го допуска. При условията на повишена безработица това довежда шансовете на такива хора да си намерят работа практически до нула. И нещата отиват към влошаване, тъй като в проекта за нов наказателен кодекс се предвижда изобщо да отпадне реабилитацията по искане на осъдения. Няма действащи служби за подпомагане на лишените от свобода извън затвора, където те биха могли да си извадят лична карта, да получат съдействие за получаване на жилище, за намиране на работа и т.н.
– Създадоха се наблюдателни комисии към Общинските съвети, които пряко да следят условията в местата за лишаване от свобода и да се занимават с проблемите на излезлите на свобода затворници. Каква е оценката ви от досегашната им работа? 
– Тези комисии съществуват отдавна и са напълно легитимни контролни органи. Те обаче работят по много различен начин в различните общини. Някъде те са много активни, другаде съществуват просто на хартия. А законът им дава много големи правомощия и могат да бъдат сериозен фактор, но само ако те самите искат. Те са основното звено днес, което трябва да осигури реинтеграцията на лишените от свобода обратно в обществото.
– Как БХК оценява новия проект за Наказателен кодекс?  
– Ние участваме в работната група по създаването му и имаме много свои бележки. Новият проект следва философията на стария, което е и добро, и лошо. Добро, защото той се прилага от огромна армия от съдии и прокурори, които, ако се изправят пред нови понятия и уредби, ще им трябва много време, за да свикнат да работят с тях. Както знаете, това е една много консервативна система. От друга страна обаче, доста буквално е следвана старата философия, липсват сериозни уредби в много части, пряко свързани с правата на човека. Продължава да няма дефиниция на “изтезание”. Частта, свързана с “престъпления срещу човечеството”, е преписана от стария кодекс. Текстовете, касаещи блудства и изнасилвания, също са останали същите. Уредбата за невменяемостта е без промяна и това понятие се третира много тясно. Намалени са обаче много от наказанията, което според нас ще окаже положително влияние върху местата за лишаване от свобода. Ще има повече затворници с по-малък престой в затворите, което донякъде ще облекчи проблема с пренаселването. Друг е въпросът, доколко това ще мине в парламента, тъй като народните представители като цяло не са привърженици на намаляването на наказанията. Българската наказателна система днес предвижда значително по-тежки наказания от много страни в Европа при едно равнище на престъпността, което не е по-различно от другите европейски страни.
– Кои са най-проблемните затвори и арести? 
– Най-проблемни са затворите във Варна и Бургас. Това са най-пренаселените места за лишаване от свобода, с нечовешки условия, а има данни и за неприемливи практики за третиране на затворниците от страна на персонала. Но няма нито един затвор в страната, който да съответства на международните стандарти. По отношение на следствените арести – те са по-зле и от затворите и единственото им предимство е, че престоят е относително кратък. Иначе условията в тях са много тежки.
– Увеличават ли се делата, които лишени от свобода водят срещу страната ни?  
– В миналото имаше тенденция към увеличаване на делата, свързани с материалните условия в затворите. Сега няма толкова много подобни казуси, тъй като Европейският съд за правата на човека прие, че жалбоподателите трябва първо да се обръщат към българските съдилища, когато искат да съдят държавата за лоши условия. Увеличават се обаче други дела, свързани с правата на лишените от свобода за изразяване, на достъп до съд, на справедлив процес, на гласуване и др. Има увеличение и на броя на жалби на затворници, свързани с дискриминация от всякакъв тип.
Пламен КАРАИВАНОВ, сн. авторът