Кому да вярва чиляк –
очите си ли, ушите си ли?
Кому да вярва чиляк – очите си ли, ушите си ли? Като гледам огледалото, не ме показва твърде хубав, като слушам Вичо – рече ми, че съм изписан… Тази култова реплика от “Михал Мишкоед” на Сава Доброплодни много упорито ме преследва през последните дни, всеки път, когато тръгна по улиците на Велико Търново.
Придвижването от района на стадиона, където живея, до редакцията в центъра на града, си е едно незабравимо преживяване. То не е едночасово слизане по стъпала, то не е фигурно пързаляне по леда на тротоарите. То не са балансиране и крепене, пируети, чупки и здрави падания на пешеходците. Дискомфорт ми създават и огромните камари черен, мръсен сняг, които са барикадирали малките и големи улици.
Като слушам Общината, положението е цветя и рози. 1600 тона сняг е извозен, всички са впрегнати в здрава работа по почистването. Да, но очите ми друго виждат. През последните няколко дена аз лично човек от почистването не съм срещнала по улиците, по които минавам. Чистачките, които в сухо време, упорито ме преследват, за да изметат точно от краката ми две паднали листа, сега са в нелегалност. Не виждам техника да товари огромните купчини…
Може проблемът да е в мен. Вероятно, докато аз си седя зад бюрото и си тракам на клавиатурата, някъде някой в града самоотвержено се бори с последиците от големия сняг. Само че този труд ми остава някак невидим.
Мечтая за пролетни температури и се старая да не мисля за потопа, когато всичкото това чудо по улиците започне да се топи…
Мила МИЛЧЕВА
