Серафим Северняк е писател, който днес е почти изцяло непознат на съвременните читатели. Той живее и твори между 50-те и края на 80-те години на ХХ век. Умира през 1988 г. месеци преди падането на тоталитарната власт у нас, като смъртта му и днес все още продължава да бъде обвита в мистерия, а за нея има различни версии.

Серафим Северняк е роден на 10 юли 1930 г. в павликенското село Горна Липница, а истинските му имена са Серафим Николов Серафимов. Завършва специалност “Българска филология” В СУ “Кл. Охридски”. Още по време на следването си започва да публикува в различни вестници и списания. След като завършва образованието си, той се занимава главно с редакторска работа. Работил е като кореспондент и първи зам.-главен редактор във вестник “Литературен форум”, зам.-главен редактор на сп. “България”, издателство “Отечество” и редакция “ЛИК” в БНТ. Бил е и драматург в Държавния музикален театър “Стефан Македонски” в периода 1962-1964 г.

За разлика от повечето от колегите си в онези години Серафим Северняк често си позволявал да критикува държавното управление и да изкарва кирливите ризи на червените властници, като дори в публикации ги назовавал поименно. Това, разбира се, изобщо не се харесва на хората от властта. Заради публикациите си Северняк неведнъж е привикван на “червеното килимче” и е заплашван с уволнение и саморазправа. Това обаче не само че не спира, но още повече разпалва бунтарския му дух и той продължава словесната борба с неуредиците на червеното управление.
За да бъде принуден да спре с нападките, му е спретната финансова проверка в ръководеното от него по онова време списание “Отечество”, като Северняк е обвинен, че е присвоил държавни пари. А когато той отива на крака при Пенчо Кубадински, последният го оставя да чака цели 8 часа пред кабинета му. Целта била непримиримият писател да бъде подложен на унижение, притиснат и смазан отвсякъде, за да се смири и да преклони глава. Той обаче отказва да го стори.

Един от честите обекти на стрелите му е членът на ЦК на БКП Пенчо Кубадински, известен с не по-малко лютия си характер и безцеремонност. “Ще взема да го пратя Северняка да стане серафим в рая”, заканил се веднъж бай Пенчо пред другаря си Милко Балев.

След падането на тоталитарната власт става ясно, че със случая “Серафим Северняк” е била ангажирана и самата Държавна сигурност. За личен лекар на писателя е назначено медицинско лице, служител на ДС. Тази лекарка, по спомени на съпругата на Северняк, давала на мъжа й някакви хапчета уж за кръвното и нервите, без обаче да му показва опаковките и инструкциите за тяхната употреба. Когато се наложило писателят да постъпи на лечение в санаториум, там се появили лица с дълги черни шлифери, които дали на лекарите някакви съмнителни лекарства и ги инструктирали да дават на пациента само от тях. А когато един от лекарите си позволил да попита какви са тези лекарства, му било отговорено: “На вас не се полага да знаете това. И ако искате да продължите да живеете и да упражнявате професията си, съветвам ви да не си врете носа, където не трябва.” Когато и хапчетата не помогнали, другарите от ДС с благословията “отгоре” решават най-после да отстранят неудобния писател и журналист. Отначало планът им е бил да бъде инсценирано самоубийство със собствената му ловна пушка, след това обаче очевидно е решено писателят да бъде унищожен по-рафинирано и то извън България, за да не се превърне това в повод за народно недоволство и протести.

И това се случва през месец май 1988 г. На 5 май Северняк заминава за Куба по покана на свои приятели от кубинско списание да участва в юбилей на изданието. Според командировката той трябвало да остане на Острова на свободата около месец. Няколко дни след пристигането си той влиза с кубинските си приятели в една кръчма и тъй като времето навън е горещо, си поръчва коктейл за разхлаждане. Отпива глътка от коктейла и след няколко минути му прилошава. Отива до тоалетната и там започва да повръща кръв. Приятелите му извикват линейка и българинът е откаран в най-добрата и елитна болница в Куба “Братя Алмехейрос”. В нея се лекува самият кубински президент Фидел Кастро и членовете на семейството му. В тази болница Северняк прекарва около две седмици, през което време два пъти изпада в кома и след това отново идва в съзнание. Докато е буден, той пише нещо в бележника си. След смъртта му въпросният бележник мистериозно изчезва. По това време достъп до болницата са имали само кубинци, не и българи.
Серафим Северняк умира на 24 май 1988 г., като според официалната версия причина за смъртта му е инсулт. Още в онези години обаче започва да се разпространява и слухът, че в далечна Куба той е бил застигнат от дългата ръка на българските спецслужби, които най-вероятно са действали в синхрон с кубинските си колеги. Според най-разпространената версия писателят е бил отровен, като отровата е била поставена в питието, което той си поръчал в хаванската кръчма. Дали това наистина е така днес, 37 години по-късно, не може да бъде установено и каквото и да се каже, ще е само в сферата на предположенията и догадките.

Дори и след смъртта на неудобния писател другарите от ръководството на партията и държавата продължават да го подлагат на унижение. Ковчегът с тялото на Серафим Северняк пътува със самолет от Хавана до Москва, откъдето е докаран отново по въздуха до София. На летището в българската столица служителите от Държавна сигурност първо пускат информацията, че било станало объркване и тялото в ковчега не е на Северняка. Съпругата му Милка твърди, че това не е вярно. Тя лично видяла мъртвото тяло на съпруга си и е категорична, че това е бил той. Защо е било необходимо на агентите от ДС да пускат лъжливия слух? За да се избегнат многото хора, които се очаква да дойдат за погребението на писателя. Лъжливият слух не успява да изпълни целта си и в деня, за който е насрочено погребението, в София пристигат стотици хора от цялата страна. За да не се превърне това погребение в протестен митинг срещу официалната власт, управляващите без изобщо да се церемонят просто отменят погребението до напускането на столицата от дошлите за него хора.

Серафим Северняк е предусещал, че ще бъде убит, защото дни преди да отлети за Куба пише предсмъртно писмо, в което моли да му бъдат изпълнени 4 желания. Ето и текста на това писмо:

“Физиката ми отдавна не е наред. Самият аз се погрижих достатъчно за това. Напоследък особено старание в това отношение положиха ръководителите ми от НС на ОФ. Да са живи и здрави. Ако се случи да пукна, което е сигурно, моля да се има предвид следното:
Първо – незабавно след установяване печалната истина да бъде направена аутопсия, за да се изяснят всички причини. Второ – без да се правят никакви ритуали в столицата, останките ми да се пренесат в родното ми село. Трето – да бъда положен на мястото, където почиват вечния си сън сестра ми и майка ми. Четвърто – ако все пак трябва да говори някой, това да бъде човек от селото. Забележка: Под никаква форма да не се допускат нахалници от Националния съвет на Отечествения фронт или Съюза на българските писатели. Втора забележка: Живях достойно. Неприятностите, които съм имал, са били дело на груби и тенденциозни хора. Вроден дефект ми беше, че не можех да се примиря с груповщината, подлизурството и бездарието. Убеден съм, че това не ми попречи да извърша онова, заради което съм дошъл на белия свят.
Ако има обществена съвест, настоявам да не се изоставят двете ми невръстни деца. На тях оставям името си. Нека не забравят, че баща им беше съзнателен гражданин на България. Убиха го зли и непочтени хора. Ако те могат, нека да се борят с това антихуманно зло.”

Както се вижда, управляващите комунисти пренебрегват и предсмъртните желания на писателя.
В читалището в родното му село Горна Липница е направен музей на Серафим Северняк. В него се пазят пишещата машина, очилата и химикалката на писателя. А върху закачалката в ъгъла са дрехите и ботушите, с които е ходил за риба. На стената има негови семейни снимки, а във витрините са изложени някои от неговите произведения.

Иван ГЕОРГИЕВ