Писателят Недялко Славов представи във В. Търново новия си роман “Камбаната”. Книгата предизвика толкова голям интерес, че тиражът ѝ беше изчерпан за по-малко от месец след излизането. Наскоро издателство “Хермес” пусна на пазара ново издание. По оценката на критиката “Камбаната” носи изключително емоционален и социален заряд и е поредното доказателство, че Недялко Славов е явление в съвременната българска литература.
Той е автор на сборници с поезия, разкази, пиеси и романи. Творбите му са превеждани на английски, немски, руски и гръцки. Експресивен и изключително метафоричен, стилът му го поставя извън обичайните литературни практики. Негови пиеси са поставяни на различни сцени.
Писателят е носител на различни национални награди за поезия и проза, сред които и на Националната награда за литература “Хр. Г. Данов” за романа “Фаустино” и награда “Иван Николов” за сборника с поеми и стихотворения “Мраморни години”. През 2014 г. романът му “Портрет на поета като млад” спечели множество престижни номинации. В края на 2015 г. романът “432 херца” беше удостоен с литературната награда “Хеликон” за нова българска художествена проза и с наградата “Пловдив”. В края на ноември последната му книга “Камбаната” също е номинирана за “Хеликон”.

– Г-н Славов, за какво биете камбаната с този роман?
– Вече започнах да се чувствам като някакъв национален клисар (смее се). Нещата стоят по иначе. Сядам, работя върху една книга, а ако написаното от теб е чувствано, но премълчавано от хората и се отключи в тях и се превърне в колективна енергия, то тази книга си е заслужавало да бъде написана. Дали ще стане това обаче ще реши Господ и талантът, който ми е отредил.
– Ако влезете в ролята на един съвременен будител, за какво бихте ударили камбаната днес?
– Всичко е въпрос на праг на търпимост. Аз например искам да събудя хората и да им кажа, че България ни се изплъзва и става все по-малко на българите. Това е повече от очевидно. Трябва да се борим, защото тази земя е наша, а ние сме българи. Комично е, когато възникне тази тема да се питаме какво трябва да направим. Очевидно е, че човек трябва да се съпротивлява. Всеки народ е в състояние на непрекъснато самооцеляване. Цялото това говорене за глобализъм и тем подобни са само розови приказки и общи лафове, защото е очевидно, че някой иска да живее на гърба на другия. Във всичко това да се правим на слепи. Някакви такива гневове съм имал, докато съм писал тази книга и съм търсил упование точно в нашата християнска вяра, във всички онези невидими неща, които малко или много се наричат народно, традиция. Това са взаимоотношения, които се изграждат от векове и са невидими, неуловими, но са различни навсякъде. Да отидем 100 км по на север или по на юг в съседната държава, там пак съществуват, но в друг вид. Точно това прави света прекрасен – че са различни народите, че хората са различни, но са обединени от едно.
– Като писател вие имате различен поглед върху случващото се около нас. Как се промени българинът през последните години?
– По принцип човек е непроменим на 99,9 %. Правят се опити да се генномодифицира човекът, но иначе се променя най-вече по линия на потребителската си стихия. Като всички живи същества
наше първо и основно
качество е лакомията.
Тя сама по себе си е здравословна, защото е вид запас за по-трудни времена, но когато стане самоцел и генерална линия, тогава става страшно. И това е тъжното, защото ние живеем в епохата на потребителския човек, на моловия човек, на унифицирания човек.
Наскоро, като пътувах по разни писателски турнета с моя издател Стойо Вартоломеев, се загледах в едно фоайе по телевизионна музикална програма за младежи и направо бях разбит. Ако това е глобализмът, ако това е бъдещето, което ни връхлита, не бива да го допускаме. Това е такава бурлеска, толкова трагикомично – едни тунинговани момченца, с обички, с татуировки, с едни рапови движения, които нямат нищо общо дори с физиката на българина.
Това е характерно за друга култура – негърската,
и идва от друг свят, който не е нашият.
Всички се возят в спортни двуместни коли и говорят в речитатив пред едни панелни блокове. Всъщност не говорят, а по-скоро словоблудстват, защото това са някакви членоразделни звуци и т.н. Момиченцата са също тунинговани по един и същи начин и това се повтаря от песен в песен. Освен това са българи, пък пеят на английски. Така се изплъзва българинът от своето аз.
– Това означава ли, че не харесвате поколението, което расте в момента?
– За мен няма младо и старо поколение. Ние времево пътуваме в един и същи рейс. Аз пътувам и до мен седи човек, който е на 20 г. например. Никой не знае кой ще седне на следващата спирка. Така че, след като Господ е отредил да бъдем заедно 3-4 поколения с 25 г. разлика помежду си, не можем да Му се месим.
– Глобализацията е по-страшна от комунизма, казвате вие. Защо?
– По-лошо е, защото по някакъв начин е продължение на комунизма. Той имаше един девиз “Пролетарии от всички страни съединявайте се”, а глобализмът има друг – “Потребители от всички страни потребявайте”. Това е като цяло идеята на глобализма, а той сам по себе си е дълбоко несъстоятелен като философия, защото човек е малък. Той се предвижва със 70-80 см, според разкрача му, и може с ръцете си да прегърне едно дърво или човек, нищо повече. Аз не мога да прегърна японския император, но мога да прегърна вас, защото сте до мен. По същия начин тези препратки, че целият свят е наш, не са верни. В нашия свят са нашите близки, нашият език, този прекрасен Търновград.
Така че, т. нар. глобализъм си е чиста проба империализъм на бездуховността. Лично за мен това е филоксерата на XXI в. Всички злини около нас са следствие на това планирано методично безумие.
– Какво ви ядосва в нашите политици?
– Че последното нещо, на което те служат, е България. Такива хора не ме дразнят, а изпитвам други чувства към тях. Нещата трябва да се случват по човешки и по български – нормално. Трябват млади и честни хора, които естествено системата няма да допусне.
На матрицата
не и трябват мислещи хора,
а изпълнители.
Затова казвам, че комунизмът и глобализмът са една и същи картонени конструкции.
– В едно свое интервю твърдите, че човек живее в сензитивен свят от вкусове и усещания. Какво губят младите хора, които предпочитат да общуват в мрежата, а не очи в очи?
– Тези интервюта, които все по-често ми се налага да давам, ме вкарват в едно особено усещане за значимост. Но кой съм аз, че да давам рецепти за света? Затова мога да кажа как аз усещам света около нас. Мисля си, че младите хора губят страшно много, защото природата го е измислила. Как една жена определя своя бъдещ сексуален партньор, донор, ако щете, защото вие жените много обичате да вкарвате мъжа в някакви роли. Че едва ли не го хващате като салфетка, употребявате го и го изхвърляте, че сте силните същества, което за мен е една голяма глупост. Та мисълта ми е, че жената по самия мирис разгадава човека, там са заложени ДКН сигнали и т.н. Представете си, ако се залея с един парфюм, какви фалшиви сигнали ще ви дам и с това ще заблудя цялото поколение, което ще създам. Това е в кръга на майтапа, но това са естествените стълби, които трябва да изкачим при едно общуване. Те са на сетивата, а не на технологиите.
– Какъв е сензитивният спомен на вашето детство?
– Спомените на повечето хора от първите седем години са почти едни и същи. Тогава се зарежда хард дискът на всеки от нас. Напоследък установявам, че дори има разлика в походката на 3-годишното и 4-годишното дете. Значи, божествената програма дори натоварва, усложнява движенията на човек с всяка една година, докато го зарежда. Ето такива невидими неща, преведени на друг език, ме вълнуват. А
аз помня вкуса на въздуха преди да завали сняг.
Днес пак го усетих във Велико Търново. Това са неща, които не са наше лично притежание. Те са на по 2-3 млн. години, пещерни спомени, които, като се родим, започваме да ги носим в битието си, те “изплуват” като дежавю.
Златина ДИМИТРОВА
Сн. издателство “Хермес”