Людмила Филипова е най-продаваната българска писателка, определяна като явление в съвременната българска литература. Тя отдавна е доказала, че книгите й заслужават да покорят литературната сцена в световен мащаб, защото сюжетите им не отстъпват на световните бестселъри.
Успялата авторка е изследовател, пътешественик, характер, който завладя хиляди сърца и спечели безброй читатели. Тя достигна до края на света, за да види и разкаже чрез книгите си истории, които са толкова близо до сърцето, колкото са и предизвикателни за ума. Романите “Анатомия на илюзиите”, “Червено злато”, “Стъклени съдби” и “Мастиленият лабиринт” са само част от заглавията, които завладяват стотици хора. “Печатна грешка”, “Където се раждат ангелите”, “Войната на буквите”, “Пътуване до Края на света” и “Аномалия” са последните книги, които тя представи на българската публика и на читателите си зад граница.
Людмила Филипова гостува на откритата сцена край паметника на Асеневци във Велико Търново преди броени дни и разговаря със своите читатели. Вечерта продължи с тематично парти с любимата ѝ музика. На следващия ден гостенката подкрепи традиционния благотворителен “Алъш-вериш” край Галерията. Събраните средства бяха предоставени за оборудването на сензорна стая за деца аутисти в Дома за деца в Дебелец.

– Людмила, какво прави успешен един писател в епохата на интернет и социалните мрежи?
– Някога хората са словесили историите, после са ги писали на камък, после на пергамент, а по-късно идва ред и на хартията. Тя също може да изчезне и всичко да се прехвърли във виртуалното пространство, но за мен същността не е да създаваш книги на хартия, а да създаваш истории. Винаги ще съществуват историоразказвачи, историосъздатели и историотърсачи, без значение по какъв начин ние си предаваме тези истории – от уста на уста, чрез книгите или пък в интернет.
А как един писател става известен, едва ли някой може да даде точна формула. Но аз препоръчвам на всеки, който иска да пише книги, да се старае да измисля истории и светове, в които читателят с удоволствие да може да се потопи. Да бъде полезен с информацията и посланията, които отправя. Аз самата предпочитам такива книги, затова се старая да ги пиша и да радвам читателите на подобни истории. Не съм привърженик на самоцелното писане и самоизтъкване колко добре може да си служим със словото.
– От всяка история ли може да се получи хубава книга?
– Не, разбира се, и затова има толкова неуспешни опити.
– Как успявате да напипате добрия пулс на една история и да усетите, че от нея става хубава книга?
– Трудно ми е да отговоря, защото, ако имам талант в нещо, той се крие точно в това – да уловя темата и начина по който да я разкажа. Това е 50% от успеха. Някакво вътрешно усещане. Да речем, преди да си избера история, винаги си селектирам поне три, които ми се струват наистина добри, които пък съм селектирала из десетки в годините. Има период, в който се старая да преценя според интуицията си коя идея е най-силна. А после, трябва да живея с нея поне две години. Това би било доста трудно, ако не ми е интересно. В голям процент от случаите преценката ми е била правилна. Всъщност само една моя документална книга не стана бестселър, но и аудиторията ѝ е по-тясна.
– По-трудно или по-лесно е на една жена да се наложи като автор на бестселъри?
– Полът няма никакво значение днес. Имало е значение някога, когато много малко жени са пишели, защото са имали много повече домакински задължения и не са разполагали с време. Когато са се появили първите самодостатъчни жени, които са имали време за писане, обществото не ги е възприемало на сериозно по инерция. Затова много от тях са писали под псевдоним. Днес няма значение дали си мъж, или жена, както и не съществува мъжко и женско писане. Като изключим факта, че някои мъже предпочитат екшъни, а пък някои жени чиклит. Но иначе добрата книга е добра книга.
– Преди написването на всеки роман посещавате местата, свързани със сюжета. Защо?
– Задължително посещавам тези места, разговарям със специалисти, правя проучване, защото това е начинът, по който моят ум твори. Когато разказвам една история, тя винаги е базирана на истинска случка, факт, глобална тема, проблем, проучвания, които съм правила по тях. Винаги обикалям местата, на които историята е позиционирана, изследвам я, за да докажа и сама на себе си, че това, което ще пиша, е вярно. Поне една година ми отнема само проучването. След това първо създавам историята, линиите, героите, а после пиша, редактирам, доизчиствам, пак редактирам и коригирам.
– Има ли герой от романите ви, който да импонира на вашата вътрешност, да е най-близък до вашия вътрешен свят или характер?
– Както нямам любим роман, така нямам и любим герой. Те всички са уникални сами по себе си. Иначе, за разлика от много писатели, аз не пиша, за да се самоизявявам. Доста писатели например започват с автобиографична книга, а понякога и си остават с автобиографичността. Мен ме вълнува друго – да разработвам теми, които са важни за света, в който живеем, и могат да променят нещо. Избирам герои, които да са подходящи за тази тема, както и техните истории. Във всеки мой герой обаче има по нещо и от мен, дори и в убиеца, и в свръхестествените съществата, които са изцяло измислени от мен. Защо? Защото, за да действа адекватно този образ, писателят го прекарва през себе си. Така започваш да мислиш какво ще направи той в дадената ситуация. Така че в този смисъл във всеки мой герой има по нещо и от мен.
– Как се раждат вашите герои?
– Моите герои се раждат в историите, които разказвам. Някои си ги представям изцяло предварително, други се налагат в процес на работа, а трети постоянно се променят. Но най-доброто е, аз лично не го правя, но знам, че е добре, да визуализираш образа изцяло предварително. Дори някои автори слагат снимка на героя, като си го представят до себе си. Аз никога не съм го правила. Но когато живееш с тези “хора” толкова дълго време, нямаш нужда да ги виждаш – ти ги познаваш. Те са част от теб.
– А може ли човек да ви вдъхнови за история?
– Може, но аз съм избрала да посвещавам книги на значими истории, които имат значение в глобален смисъл, които могат да променят света по някакъв начин, дори с капка да променят мисленето ни. Да, има такива личности, дори съм си ги подбрала за в бъдеще. Значими исторически личности. В последния ми роман “Войната на Буквите” това са Кирил и Методи, цар Симеон, княз Баян, княгиня Ирина и т.н.
Между другото има нещо много интересно – като обикалям по света, виждам как хората си мислят, че животът ми е твърде вълнуващ и от него ще се получи велик роман. Особено мъжете – в момента, в който чуят с какво се занимавам, 97 % от тях веднага казват “Ау, трябва да ти разказа историята си, ще видиш каква интересна книга ще стане”.
– Възможно ли е да се издържа човек само от писане в България?
– Да, възможно е и аз съм живото доказателство за това. Ако не се получаваше, нямаше да мога да си позволя да продължа да го правя. Но аз съм такъв човек, че когато се заема с нещо, се хвърлям в него на 100 %, докато се получи наистина както трябва.
– Какво ви коства това отдаване на 100%?
– В различни периоди е различно. Имало е месеци, в които дни наред не съм спала, но дори и при 6-7 часа мозъкът ми продължава да работи. Сега напоследък си позволявам да пътувам малко повече и да отделям време за личния си живот. Затова и от две години за първи път нямам нова книга. Но тази година вече трябва да излезе и новият ми роман. Като казвам 100 %, имам предвид, че се занимавам само с това като работа. Изкушават ме много други предложения, но заема ли се, рискувам романите си. И все пак тази година започвам магистратура по астрофизика.
– Каква е новата история, върху която работите?
– Много е сложна като концепция, но след нея не трябва да ви останат въпроси за света, в който живеем. Стандартни въпроси имам предвид, а да се появят нови, които да провокират бъдещите тенденции. Иска ми се да покажа света след 100 години и повече, стъпвайки на научно обосновани тенденции – да покажа бъдещето им и всеки да се замисли дали това е пътят ни в действителност. В момента сме на кръстопът по доста обезпокояващи пътища. Това са целите накратко. А също и вече ми омръзна да обяснявам на приятели и други интелигентни хора, че не може във време, когато науката е толкова развита, да продължаваме да си обясняваме света с абсолютно древни методики. Крайно време е да погледнем на реалността малко по-научно и адекватно, за да продължим напред. Светът, животът, Вселената са такова жестоко чудо, че си заслужават да бъдат познавани, вместо да ги маскираме с притчи, фантастика и суеверия, заради криво разбрани последици.
– Случвало ли се е да гледат на вас с недоверие, защото сте хубава млада жена?
– Да, случвало ми се е. Особено на предишната ми работа, когато бях успешен мениджър. Сега пък много читатели идват при мен с признанието, че години наред не са пипали моите книги, защото “сте жена, пък млада и русокоса”, какво могат да научат от мен. Но са им подарили моя книга за рожден ден или за празник, посегнали са към нея с недоверие, но признават, че са я прочели с удоволствие. “Божичко, кога излиза следващият ви роман?” и ми се извиняват за недоверието. Стотици хора са ми го казвали.
– Вие сте известна личност в България. Помага или пречи славата на писането?
– Славата като че ли все повече пречи. Каква ирония. Колкото повече харесван е един творец, толкова по-известен става. А колкото по-известен става, толкова повече сили и злословници се опитват да го приземят и смажат. Особено в България. Този процес, известен ни от векове, продължава и до днес. Това е и причината да нямаме ни един писател с Нобелова награда, защото надушат ли някой последния век – другите го смазват от завист. Така е и сега. Но от друга страна, успехът на романите ми за мен е знак, че давам на читателите това, от което те се нуждаят. Признанието на читателите ми дава сили да продължавам да работя усилено и да гледам още по-отговорно на работата си.
Златина ДИМИТРОВА