Д-р Калоян Дамянов е образователен експерт и учредител на Националната асоциация на ресурсните учители. Той е директор на Регионалния център за подкрепа на процеса на приобщаващото образование в София. Доктор по специална педагогика и хоноруван преподавател в СУ “Св. Климент Охридски”, ПУ “Паисий Хилендарски” и Тракийския университет. Той беше сред участниците в Школата за училищно приобщаване в Арбанаси, организирана от НАРУ.

– Г-н Дамянов, вие сте специализирал в Сингапур и познавате отлично тяхната образователна система. Сингапурците са първи на тестовете по Програмата за международно оценяване на учениците (PISA), но как да си обясним все по-тревожните резултати на българчетата?
– Тези тестове са свързани с практическите знания от обучението на учениците, а не толкова с академичното развитие по отношение на учебната програма. Когато м.г. бях стипендиант на сингапурското правителство по програма, свързана с образованието и образователната реформа, успях да сравня тамошната система с нашата. Там наблягат много на практическите умения на учениците. Те са отстранили от учебните програми почти всички академични компоненти и са оставили само практическата насоченост на науката. Който желае да се занимава на по-академично ниво, за него има допълнителни часове и това става по желание. Освен това PISA мери наистина реалните умения на учениците. Нашите учебни програми такива, каквито са към момента, не наблягат на това. Ние очакваме да се явим на PISA без подготовка и да получим добър резултат. Тези тестове са предизвикателство. В Сингапур цяла година се готвят за тях, докато ние не полагаме усилия да подготвим учениците и очакваме, когато се явят на тестовете, да получат добри резултати. Това е невъзможно без специализирана подготовка на учителите и учениците. Училищата се избират на произволен принцип, което означава, че ние трябва да подготвим не определен брой учители, а всички педагози как да работят със своите ученици.
– От колко години в Сингапур провеждат такова целенасочено обучение?
– Такова целенасочено обучение в Сингапур се провежда вече десет години, а през последните 3 г. страната е на първо място в класацията. Те са островна държава, където няма достатъчно природни ресурси, затова са приели за най-важен ресурс хората. Това е причината да инвестират изключително много в образованието. Те са на мнение, че ако има добро образование, всички останали сектори ще се развиват.
– От години си говорим за практическата неприложимост на българското образование, за това че готвим папагали, които не могат да мислят самостоятелно. Ще се промени ли това с новия закон за предучилищното и училищното образование?
– Все още е рано да дадем генерална оценка на новия закон, защото той не е работил дори една учебна година. Но предполагам, че след края на първата, ще сме готови с първите оценки и ще могат да се направят необходимите корекции. Безспорно имахме нужда от нов закон. По отношение на децата със специални образователни потребности например се направи сериозна крачка напред като подкрепата в училище се разби на две – обща и допълнителна. Проблемът е, че не можем да променим училищната система чрез закон. Не законът променя учителите и системата, а методичната и целенасочена работа с тях, което всъщност е основна задача и на МОН.
– С влизането на новия закон ресурсните учители поетапно преминават на работа в училищата и детските градини. Какви са проблемите, с които се сблъскват, ставайки част от училищните колективи?
– Когато започнат работа в училище, се оказва, че те са единственият специалист, който оказва допълнителна подкрепа на децата със затруднения. Затова, поради неинформираност на директорите, много често им се възлагат задължения, които не винаги са привични за тяхната функция, като например да заместват отсъстващи учители, да раздават закуски, да бъдат секретарка на директора. Затова ние сме на мнение, че преди да се случи това прехвърляне, е необходимо да се подготвят директорите какви са отговорностите на ресурсния учител. Защото неговата работа е свързана единствено с допълнителна подкрепа на децата със специални образователни потребности.
– Вече 10 г. върви реформата в българското училище по отношение на децата със СОП, но като че ли нашите учебни заведения още не са готови за това. Защо?
– Действително нашите детски градини и училища не са подготвени, защото досега очакваха тази работа да се свърши от ресурсния учител. Тъй като той не беше техен служител, когато имаше дете със специални потребности, те делегираха всички отговорности на него и на практика той носеше отговорност, а не учебното заведение. Сега обаче ресурсният учител е част от екипа на дадено училище и вече то поема отговорност за тези деца. Така едва сега се разбра, че училищата изобщо не са подготвени да посрещнат децата със СОП. Затова е необходима наистина радикална реформа – целенасочена подготовка на всички директори и по-важното – на общообразователните учители.
– Но това е свързано и с промяна в нагласите на цялото ни общество. Ако в една група или клас има дете със СОП, неговите съученици, учители и родителите на другите деца също трябва да са подготвени да го приемат.
– Тук стои въпросът за необходимостта от информационни кампании, от една страна, и показването на добрите примери, от друга. В световната история има много примери за успели личности, които са били деца със СОП. Един от тях е Чърчил, който имал дислексия. Такива хора доказват, че с необходимата подкрепа от семейството и от учителите, всеки има възможност да направи радикална промяна в живота си. Трябва да се научим да гледаме на децата със СОП като на ресурс за нашето общество, а за това е необходима подкрепа.
– Проблемът с агресивния третокласник от столичното 19-о училище не е единичен случай у нас. Подготвени ли са учебните заведения и институциите за реакция при подобен вид прояви на агресия от страна на децата?
– Оказва се, че не са. Отново имаше много изненадани, но хубавото е, че образователната система, макар и консервативна, е подредена. Видя се, че съществуват звена като регионалните центрове за подкрепа, които разполагат с капацитет от обучени специалисти. Идеята на реформата е те да не остават само на нивото на тези центрове, а такъв капацитет да се прехвърли и в училищата. Това ние правим чрез ресурсните учители. Надявам се, че след една година, когато по-голяма част от тези специалисти започнат работа в училищата, педагогическите екипи да бъдат много по-готови да се справят с подобни предизвикателства.
– Какво констатирахте след вашата експертна оценка?
– Става въпрос за дете с поведенчески затруднения – състояние, известно като социална дезадаптивност, което се изявява в това, че при определени ситуации – при стимулация, то може да стане по-агресивно, включително и да заплашва околните. Това на практика се дължи на недостатъчно стабилната му привързаност към възрастните, включително и към семейството, което се отразява на комуникацията му с всички останали. Това дете в интелектуален план обаче е изключително добре развито. То е в 3 клас и се справя със задачи по математика за четвъртокласници. Има изявен интерес и в сферата на информационните технологии. Едно такова дете може да се превърне в брилянтен математик или програмист. За да се случи това обаче, трябва да се инвестира в него, защото освен всичко друго е и много комуникативно дете. Постоянно говори, излъчва сигнали, които само трябва да се разчетат.
– Всяка година броят на агресивните деца като че ли се увеличава. Защо?
– Това наистина е така, а причините не бива да се търсят само в училище. Българското семейство е изправено пред много предизвикателства. Родителите работят твърде много и нямат време за децата си. На практика детето прекарва повече време в училище, отколкото вкъщи. Затова е необходимо да се предприемат конкретни действия от страна на училището в подкрепа на семейството. Една от препоръките, които даваме на родителите на такива деца, е да въведат свои ритуали, свързани с престой и взаимоотношения с детето. То няма потребност да бъде само физически подсигурено, а се нуждае и от емоционална връзка със своя родител. Тя обаче не може да се установи, ако майката и бащата не прекарват достатъчно време с него. Така че като цяло ние имаме нужда от спешна реформа в българското семейство, а не само в българското образование.
Златина ДИМИТРОВА
сн. личен архив